Иън се бе сблъсквал с подобна реакция и преди. Тя не разбираше дали Уайлда говори сериозно, или й се подиграва, а самият той нямаше настроение да обяснява.
— Уайлда, виждаш ли коня ми?
Жребецът пасеше спокойно в сенките на дърветата.
— О! — По страните й се появиха трапчинки. — Токсин! С него ли пристигна тук?
— Да, аз се озовах тук така. — Хвана я за ръка. — А ти?
— По същия начин.
Уайлда кимна и перото на шапката й го погъделичка по лицето.
— Къде е тогава конят ти?
— Оставих го точно при… — Посочи, но ръката й безпомощно се отпусна. — Е, мислех, че съм го оставила там.
— Завърза ли го?
Изумена, тя закри с ръкавицата устата си.
— Не забравяй да завързваш коня си — напомни й го търпеливо, както бе правил много пъти.
— Да, Иън.
— Ще те върна обратно във Фионауей. — Подбутна я към Токсин. — Хайде. Имам още работа с вещицата. — Изчака да се отдалечи достатъчно и сниши глас: — Бабо, ако някога сториш зло на Уайлда, ще откриеш, че мълвата съвсем не е преувеличена.
Тя го зяпна.
— Коя мълва?
— Че съм сила, с която човек трябва да се съобразява.
Старицата стисна зъби.
— А ти какво ще направиш, когато се окаже, че мълвата е истина?
— Коя мълва?
— Че законната наследница се е върнала.
Бяха стигнали до същината на въпроса.
— Ако знаеш нещо, което би осуетило претенциите ми за Фионауей, трябва да ми го кажеш, защото ловът на вещици е древна и почтена работа.
Докато той застрашително се надвесваше над нея, в ясното синьо небе изтрещя гръмотевица. Явно заплахата от клада подейства. Старицата се срина на пода и захленчи. Иън горчиво се зачуди кое го прави така изобретателен: дали перспективата да наследи Фионауей, или желанието да измъчва тази стара жена.
Но със своите намеци за законната наследница, тя, по дяволите, си го беше изпросила. Ако не беше неочакваната поява на Уайлда, той щеше да изясни нещата докрай. Вместо това се задоволи само да изгледа вещицата заплашително. Очите й бяха огромни. Взря се в тях и потъна в дълбините им — видя една самотна душа.
Вещица? Не. Не вярваше във вещици. Зла? Може би само предизвикателна, изплашена и решителна. А ако това означава зло, то Армстронг ще трябва да изгори и него самия на кладата.
Обвързани от някакво неясно привличане, те се взираха един в друг и Иън изпита усещането за някакво тайнство. Нещо особено… Познато… Бе готов да се закълне, че и друг път се е взирал в тези очи.
Ако можеше само да види тази жена — без маската на старостта и жестокостта щеше да проумее истината. Опита се да преодолее пластовете измама, за да стигне до същината на душата й.
Близо… Беше толкова близо…
— Иън? Токсин не ми позволява да го яхна!
Вещицата примигна — и отново стана непроницаема.
Иън отстъпи, освободен от примката на магията й, и се олюля. Замайването бе прекрасно, но го остави объркан и раздразнен.
Уайлда изпищя:
— Иън!
Видя я, че подскача, хванала здраво седлото. Единият й крак се бе заклещил в стремето. Тутакси изостави старата жена и нейната тайна.
— Уайлда, не можеш да се справиш с жребеца!
Хвана юздите на Токсин и го усмири. Отстрани Уайлда, яхна коня и й подаде ръка.
Уайлда послушно я прие. Поизносената кожа на седлото проскърца, докато тя се настаняваше пред него. Едва тогава Иън си позволи отново да насочи вниманието си към старицата и вече препускайки, подвикна:
— Ще изпратя някой да те доведе във Фионауей.
Тя сведе глава и промърмори:
— Сама ще дойда.
Иън се поколеба дали да й повярва. Но къде другаде можеше да отиде тя?
— Внимавай да не се загубиш.
Предупреждението му увисна във въздуха заедно с жизнерадостното „Довиждане“ на Уайлда.
Вещицата бавно се изправи след поклона. Пристъпи в юнската светлина и се загледа как Иън и странната му спътница се отдалечават.
След това започна метаморфозата й. Гръбнакът й се изправи и стана гъвкав като на момиче. Отметна коси назад и се закашля от облака сива пепел. Извади подплънките и затегна колана около тънката си талия. Изтръска и вълната, която й служеше за гърбица. С част от нея избърса мазнината от лицето си. Като деликатна пеперуда, изскочила от невзрачна какавида, тя се протегна и си затананика.
Младата жена беше облечена в грубите вълнени дрехи на планинските селянки, а на врата си носеше магическа огърлица от излъскани камъни. Живееше си сама в колибата, но само глупак не би я разпознал. Вярно че Иън се подведе от маскировката й, но тя не допусна грешката да го подцени. Неговата целеустременост я тревожеше.
Котката излезе и се обви около глезените й. Тя вдигна разсеяно рунтавата животинка и я почеса по гърба.