Сам.
— О, небеса! Милейди, какво е станало? Армстронг стоеше на брега, а силуетът му се очертаваше на звездното небе.
Алана не се изненада, че е тук. Нито се запита как е дошъл. Просто промълви:
— Той не диша, Армстронг. Направи нещо, за да задиша отново.
Армстронг нагази във водата, клекна до нея и отмести ръцете й.
Тя ги положи отново върху раната. Така спираше кръвта. Армстронг пипна врата на Иън, после задържа пръсти ниско над устните му.
— Милейди, отишъл си е. Милейди…
Не го чуваше.
— Трябва да го настаним по-далеч от водата. Ще настине. Никак не е хубаво ранен човек да настине.
— Татко? — Младото момиче, застанало до тях, се наклони напред. — Какво му е? — посочи тялото на Иън, а после и другото: — Ами на този?
Алана долови слабия блясък в очите на Армстронг, когато погледна към дъщеря си. Чуха се стъпки. Госпожа Армстронг се обади:
— За Бога, какво е станало тук?
Алана се вслуша в жуженето на гласовете. Съобрази, че са надошли прислужниците от Фионауей. Събитията на брега бяха привлекли и рибарите, и селяните. Плажът бе пълен. С хора. И с… пустота.
Наведе се към Иън и се загледа в него, напрягайки се да различи чертите му под оскъдната светлина на лунния сърп.
— Иън… — Иън, моля те…
Сега вече го виждаше по-добре. Силните му изсечени черти бяха спокойни.
— Какво е това? — попита госпожа Армстронг остро. — Армстронг, какво е станало?
Бялата светлина огря бледото му лице.
— Луната…
Изглеждаше като че ли всеки момент ще се събуди.
— Не е възможно луната да е такава. Сега е новолуние!
— Иън…
Алана обгърна лицето му с ръце и го целуна. И си даде сметка, че вече започва да изстива.
— Какво друго може да е? Луната е…
Алана погледна нагоре и промълви:
— Пълна!
Армстронг се вторачи в нея. Госпожа Армстронг, Ели, селяните и рибарите също впериха очи в лицето й.
— Той каза, че ако ме обича… — Алана отмести натежалите си ръце от неподвижното тяло на Иън. На мястото на лунния сърп ще се появи пълната луна.
Сякаш по даден сигнал, всички извърнаха глава нагоре. И Алана погледна. Пълната луна светеше ярко, сякаш я уверяваше, че ще получи онова, което сърцето й желае. Но вече бе прекалено късно.
Изправи се. Цялото тяло я болеше от мъка.
— Каза, че ще накара вълните да утихнат във ветровита нощ. — Посочи към гладката повърхност на океана. — Каза, че ако ме обича, ще изглади океана като стъкло.
Край нея се носеше неясен брътвеж. Лунната светлина пробягваше по океанските води. Изведнъж очерта кръг. Той започна постепенно да се разширява и да става все по-прозрачен — първо се видя песъчливият бряг близо до брега, после назъбените камъни в подножието на надвисналите скали, а в периферията — пасажи риби. И само за миг Алана съзря как водните духове се мятат разгневени.
— Каза, че ще стори всичко това… ако ме обича.
Гласът й изневери. Отпусна глава, смазана от смъртта. Някой предпазливо я докосна по рамото и пъхна носна кърпичка в ръката й. Не плачеше. Болката дълбаеше прекалено дълбоко. Едва дишаше, едва съзнаваше какво става. Как можа някой да си помисли, че ще направи нещо толкова банално, като да се разреве? Не и когато Иън е мъртъв.
Иън е мъртъв…
Изръмжаването първо й се стори илюзия. Земята под краката й обаче започна да трепери. Все по-силно. От околните скали се посипаха камъчета. Хората се размърдаха. Гласовете им се извисиха.
— Армстронг — обади се госпожа Армстронг. — Какво става?
Алана вдигна глава и се насили да погледне, ала очите й бяха толкова сухи, че гледката се размазваше.
— Бягай — извика Армстронг. — Вземи Ели и бягай! — Сграбчи Алана за лакътя и повтори: — Бягай! — Дори не изчака да види дали тя ще се подчини, а я затегли към пътеката. — Изчезвайте, преди да ни е затрупало всички.
Океанът се надигаше.
Хората се разтичаха и разкрещяха. Притискаха се към скалите. Госпожа Армстронг качи Ели на един камък, притисна я към гърдите си и впери във водната стихия очи, пълни с ужас.
— Не! — Истерия обхвана Алана при вида на тялото на Иън, проснато съвсем близо до океана. Опита се да се отскубне от ръцете на Армстронг. — Иън! Трябва да вземем Иън!
Армстронг я обгърна с ръце и я затегли все по-далеч от брега.
В този миг вълната се стовари. Покри Иън. Заля плажа и засмука жадно всичко, което докопа. Първо се чуха откъслечни викове на ужас, после към тях започнаха да се присъединяват нови и нови — крещяха всички, загубили здрава почва под краката си. Някои изплуваха на повърхността. Други се държаха за ръце или самотни се мятаха сред вълните. Армстронг не пускаше Алана. Бяха до колене във водата. С всички сили се напъваше да преодолее засмукването на океана.