Най-сетне вълната се оттегли. Всички се оказаха на плажа. Всички, с изключение на Иън. Мястото, където лежеше допреди малко, бе празно.
— Не! — Алана не вярваше на очите си. Защо го направиха? Как посмяха? — Не! Искам го обратно! — Отскубна се от Армстронг — този път той я пусна. Обезумяла от гняв, се затича към сърфа и нагази почти до пояс. Океанът вече не беше прозрачен, но тя знаеше, че водните духове са там. Знаеше, че я чуват. — Върнете ми го! Той е мой съпруг! — Удари повърхността на водата с длани и отново извика: — Той е човек, а не воден дух. Заслужава да бъде погребан на земята. До мен. Върнете ми тялото му.
Армстронг нагази във водата до нея.
— Милейди, не прави това — изрече той изтерзано.
— Искам го обратно. — Плисна вода към Армстронг, за да му попречи да я доближи. По гребена на вълните още белееше пяна. Продължаваха да беснеят. Това обаче не й направи впечатление. Препъваше се, пристъпваше напред, едва дишаше и настояваше: — Искам тялото му!
— Може би океанът ще ни го върне — опита се да я успокои Армстронг. — Понякога прави така.
— Искам го сега!
— Милейди…
Мракът отново се сгъсти. Едва различаваше лицето на Армстронг, но знаеше, че е там, независимо колко е уплашен.
Тя не беше уплашена. От какво повече да се страхува? Иън е мъртъв.
Дълбоко в душата си чу да се обажда тънко гласче: „Ти си господарката. Имаш задължения. И те започват от Армстронг, твоя пазител. Неговата съпруга и неговата дъщеря са все още на плажа, а у дома го чакат и други деца. Неговото семейство се нуждае от грижите му.“
Оказа се, че не е лесно да се пренебрегнат навици, насаждани цял живот.
Алана се обърна с гръб към океана-крадец.
— Трябва да вземем тялото на господин Луис и да го положим във водата.
— Да, милейди — съгласи се Армстронг.
— Брайс мъртъв ли е?
— Не, милейди — отвърна Армстронг и посочи към плажа.
Към пътеката с куцукане се придвижваха две неясни фигури. По начина, по който Уайлда придържаше Брайс, по начина, по който той се облягаше на нея, беше ясно, че каквито и проблеми да са имали помежду си, вече са ги изгладили. Земевладелецът на рода Маклауд щеше да отпразнува сватбата си веднага щом раната му зарасне.
Алана извърна глава. Тя е господарката на Фионауей. И ще помогне на влюбените, но не е длъжна да ги гледа.
— Намери двама от по-силните мъже да отнесат Брайс горе. Няма да може да изкачи скалата сам. Едуин го наръга с нож.
— Едуин? — повтори Армстронг невярващо.
— Той уби и Иън.
— Значи другото тяло е било на Едуин?
— И той ли е изчезнал?
Армстронг се огледа.
— Не го виждам.
— Не искам неговото тяло обратно — каза Алана на водните духове.
Хората по брега се суетяха, но говореха тихо. Мнозина от по-измокрените и онези, които имаха деца, започваха да се разотиват. Сега щяха да изкачат пътеката, за да се приберат по домовете си и да си легнат.
Заедно.
Всеки със семейството си, с хората, които обича и които го обичат.
С изключение на нея.
Пристъпи към една скала и уморено се отпусна на нея. Ребрата отново я заболяха. Умът й вече разбираше, че Иън е мъртъв. Скоро и сърцето й щеше да го разбере.
— Милейди, студено е. И тъмно. Да се връщаме във Фионауей.
— Върви! — Заби пети в пясъка и направи знак на Армстронг да поема. — И аз идвам.
— Тогава оставам при теб.
Долови безпокойството му. Той беше неин пазител и отговаряше както за нея, така и за камъните. Но нямаше причина да се тревожи. Господарката на Фионауей знаеше задълженията си.
— Искам да поостана сама.
— Не го намирам за разумно.
— Просто ще поседя малко тук. — Вдигна очи към неясния му силует, стараейки се да не издава болката си. — Прибери се при семейството си, Армстронг. Сега те се нуждаят от теб повече, отколкото аз.
Нещо в спокойния й тон вероятно го убеди, защото той се поклони и тръгна. Скоро обаче се върна с одеяло. Метна го върху раменете й и остави ботите й до краката.
— Благодаря — промълви тя тихо.
Одеялото, с дъх на влажна вълна, я предпазваше от вятъра. Обви по-плътно раменете си. Дочу как в далечината замират последните нашепвани утехи. Всички се бяха разотишли.
Глава 31
Беше съвършено сама. Опитвайки се да проумее нещата, Алана се взираше в океана. Даде й толкова много: Фионауей, камъните, съюза.
А сега си взе своето. Все още разполагаше с наследството — имението, което означаваше толкова много за нея. Продължаваше да е господарка на Фионауей. Очакваха я дълги дни, изпълнени с работа и грижи, радости и удовлетворение. И тя щеше да изпълни задълженията си.