дари досадницата с най-намръщеното си тип "ще те уволня" изражение, защото онова
плашещо усещане за покой, което чувстваше около нея, го подканяше да свали гарда.
- Сигурна ли си? – повтори той, малко по-силно, много по-решително.
- Много ме е страх. – Намигна му флиртаджийски и той се зачуди какъв ли цвят
стават очите й в моментите на страст.
- Име? – сопна се той като надут старшина.
Тя тропна с токове и изкозирува.
- Картрайт, Хармъни, сър.
- Свободно. – Кинг отпусна юмруци, веднъж, два пъти, три пъти, опитвайки се да
отпусне ръце. – Хармъни, така ли? Като музикална, мелодична, сладка, приятна,
успокои… не успокоителна. Няма начин.
- Изкозирувай си сам, войнико, или е анатомически невъзможно?
Кинг се обърна към бригадата, почти надявайки се да спорят отново или вятърът
да вие, или да падне стена, каквото и да е. За пръв път в живота си той търсеше
специалния вид мъчения на замъка, но не би.
- Не се бъзикаш – каза той. – Този вой не е спирал от сто години.
Тя кимна кратко.
- Имам способността да успокоявам хора, домашни любимци… духове, както се
оказва. Това е дарба, но не позволявай да те шашка. Вдигни ме отново и ще те поваля.
- Това някакъв вид положително мислене ли е?
- Положително ще те поваля.
- Така е по-добре. – Кинг вдигна чертеж, вместо нея. Успокояващ ефект, друг път,
и все пак… Едновременно го успокояваше и измъчваше, още откакто влезе. Не беше
обикновена богиня. Арсеналът й можеше да обезоръжи дори него – амин! – ако
"хармоничната" му група и благословеният звук на тишината бяха някакви индикации.
Но всеки, който можеше да обезоръжи инстинктите му за самосъхранение, се
превръщаше във враг. Без защитите си, никога нямаше да понесе семейството си,
военното училище или собствените си глупави грешки.
Той се бореше за оцеляване, до смърт, но имаше усещането, че тази жена може да
застраши дори неговитеубийствени инстинкти.
Той метна скицата на импровизираната шперплатова маса и си пожела да можеше
да ритне магарето за рязане на дърва, за да излее раздразнението си.
- Трябва да знам коя си. И предполагам, че имаш причина да си тук. – Кинг се
опита да игнорира предизвикателството на умиротворителката, сексуално и не само. –
Въпреки всичко не си взела водното такси до тук погрешка.
Той улови обезпокоителното й отдръпване, притворените й червеникави мигли,
изпълнените със съмнение очи в опушено синьо-сиво. Тя прехапа устна, като че ли… в
търсене на правдоподобно извинение. Той почти виждаше оформящата се лъжа.
- Ъм… старинни дрехи – избъбри тя. – Има ли някои, търкалящи се из замъка?
Никога не бе чувал по-лошо извинение за случайна среща.
- Глупости.
- О-о, току-що си изпроси цял куп гадости да ти се изсипят отгоре.
Той я измери с поглед.
- Мисля, че те се казват "Хармъни".
- Не, хората харесват старинни дрехи. Някои ги колекционират. Някои ги ползват
за костюми. Аз ги продавам.
По дяволите, продължаваше да си измисля.
Кинг се върна при лаптопа и отпи от празната си стиропорена чаша кафе.
Смачквайки я от неудобство, той я хвърли към коша и реши да играе по свирката на
мацката, да види дали ще разгадае тактиката й… или да получи нея самата.
- Имам цели стаи със стари дрехи – каза той, преструвайки се, че я игнорира
заради компютъра си. Криеше се от нея, а? По дяволите, щеше да му трябва психиатър
след час, прекаран с нея. – И без друго си заседнала тук – каза той, набирайки
безсмислици на листа, – та поне може да разгледаш горе и да видиш какво можеш да
намериш. Върви. Ако не друго, то мястото е тихо. Просто стой там, докато не дойда да
те взема. Противно на видяното от теб, строителната площадка е опасно място.
- Пресвета Богиньо! – рече тя. – Имам цял замък за плячкосване?
Кинг вдигна глава и зърна усмивка, която можеше да разтопи стъкло.
- Точно така! – Бързо и губейки каквото бе останало от здравия му разум, той
установи, че тя трябваше да се изкачи пред него по витото каменно стълбище, далеч от
слуха и зрението на работниците. На площадката над голямата зала, той спря да
натисне копчето на асансьора. Не искаше хората му да ги видят да се качват в
асансьора от долния етаж. Твърде интимно, а той не целеше това. Целеше да измъкне
истината от нея.
Тя надникна към терасата.
- Още един етаж до жилищните стаи? – попита тя. Сляпа за яростта му? Или се