Тя спря. Двете по-старши вещици проследиха как изхлузилото се от ръкава на Маграт листче пада с полюшване на пода. Баба се спусна и го сграбчи.
— Аха! — възликува тя. — Да видим какво наистина е казала Дезидерата…
Устните й мърдаха, докато четеше бележката.
Маграт се опита да се стегне.
По лицето на Баба трепнаха няколко мускулчета. След това с ледено спокойствие стисна в юмрук бележката.
— Точно както си и мислех. Дезидерата казва, че трябва да помогнем кой с каквото може на Маграт, като си я знаем каква е млада и прочее. Нали така, Маграт?
Младата вещица се вгледа в лицето на Баба.
Можеш да я предизвикаш, си помисли тя. Бележката е много ясна… е, поне онази част за по-старите вещици… и да я накараш да я прочете на глас. Ясна е като бял ден. Искаш ли завинаги да си останеш третата вещица? И тогава искрата на бунта, заблещукала във влажно огнище, угасна.
— Да — измънка безнадеждно тя, — нещо такова.
— Тука пише, че било много важно да отидем нейде си и да помогнем на някаква да се омъжи за принц — продължи Баба.
— До Генуа — уточни Маграт — Срещала съм го в книгите на Дезидерата. И трябва да направим така, че да не се омъжва за принца.
— Фея-кръстница да попречи на девойка да се омъжи за принц? — учуди се Леля. — Звучи малко… противоречиво.
— Но сигурно е доста лесно изпълнимо желание — каза Баба. — Милиони девойки не се омъжват за принцове.
Маграт направи усилие.
— Генуа наистина е много далеч.
— Надявам се да е — рече Баба Вихронрав. — Последното нещо, което бихме искали, е чужбината да ни е наблизо.
— Искам да кажа, ще трябва много да се пътува — обясни окаяно Маграт. — А вие… не сте млади колкото бяхте.
Настъпи дълга, сгъстена тишина.
— Утре тръгваме — твърдо съобщи Баба Вихронрав.
— Вижте — отчая се Маграт, — защо да не отида сама?
— Щото не си опитна фея-кръстница — отговори Баба Вихронрав.
Това беше прекалено дори за щедрата душа на Маграт.
— Нито пък вие — тросна се тя.
— Вярно — призна Баба. — Но работата е там, че… работата е… работата е там, че ние сме били неопитни доста по-дълго от теб.
— Имаме много опит в нямането на опит — поясни Леля Ог щастливо.
— А това е, което се брои — заключи Баба.
В къщата на Баба имаше едно-единствено огледало, малко, на петна. Когато се прибра, тя го закопа дълбоко в градината.
— На ти! Ха сега се опитвай да ме шпионираш.
Някак си не изглеждаше възможно Джейсън Ог, майстор ковач и налбант, да е син на Леля Ог. Изобщо нямаше вид на раждан, по-скоро приличаше на конструиран. В корабостроителница. Към неговата изключително бавна и мекушава натура природата бе счела за уместно да добави мускули, по-пригодни за няколко вола, ръце като дънери и крака като четири бирени бурета, наредени две по две.
В неговата нажежена работилница водеха расовите жребци, злооките и запенени крале на конската нация, накратко — зверове с копита колкото чиния, които изритваха по-дребните ковачи извън работилниците им. Но Джейсън Ог знаеше тайната на мистичното Конярско слово и влизаше в ковачницата сам-самичък, любезно затваряше вратата, а след половин час извеждаше създанието прясно подковано и хрисимо10.
За огромното му живо тегло се грижеха всички от безбройната фамилия Ог, както и много от гражданите, които щом видеха нещо интересно с участието на вещици, не можеха да устоят на възможността да се „огогорят“, както му викаха в Овнерог.
— Ми ний да тръгваме, Джейсънчо — заключи Леля Ог. — Казват, че улиците в чужбина били постлани със злато. Май ще забогатея, а?
Косматите вежди на Джейсън се сбърчиха от усилена мисъл.
— Шъ ни доде добре една нова наковалня за работилницата — осмели се той.
— Ако се върна богата, хич няма да е нужно да ходиш в ковачницата.
Джейсън се намръщи.
— Мен си ми аресва ковачницата — проточи той…
Леля изглежда малко се изненада.
— Ами тогава… тогава ще имаш наковалня от чисто сребро.
— Нема да върши работа, мамо. Много шъ е мека.
— Ако шъ съм ти донесла наковалня от чисто сребро, шъ си имаш наковалня от чисто сребро, момко, ако да не я харесваш!
Джейсън сведе голямата си глава.
— Да, мамо.
— Гледай някой да идва и да проветрява къщата всеки ден, редовно. Искам да се пали огън в оная камина всяка сутрин.
— Да, мамо.
— И сички да влизат през задния вход, чуваш ли? На предния съм направила проклятие. Къде се дянаха ония момичета с багажа ми? — Тя се засуети като малко сиво петле, гълчащо куп кокошки.
10
Веднъж Баба Вихронрав го притисна на тази тема и тъй като от вещиците няма тайни, той срамежливо си призна: „Ами, г’спожо, то такова, аз като го фана и преди да усети к’во става, като му тресна с чука един между зъркелите, пък сетне като му река на ухо, думам му: «Глей да ме ядосаш, мръснико, и шти изкарам ангелите на наковалнята, ти си знаеш.»“