— Няма да летя по-високо — заяви Баба.
— Ако сме по-нагоре, ще виждаме къде отиваме — отвърна Маграт.
— Нали каза, че си гледала по картите на Дезидерата — заяде се Баба.
— Ами то изглежда по-различно оттук — оправда се Маграт, — по-… стърчащо. Но мисля, че трябва да отидем… натам.
— Сигурна ли си?
Въпросът бе абсолютно неподходящ за вещици. Особено ако го задаваше Баба Вихронрав.
— Напълно — отряза Маграт.
Леля Ог погледна към високите върхове.
— Натам има една камара големи планини — наблегна тя.
Докато снежинки се лепяха по дрехите им, те постепенно се издигаха към безкрайните вимпели от ледени кристали високо горе. Никой не караше ски във високите планини Овнерог, или поне не повече от няколко метра, комбинирани със заглъхващ писък. Никой не се натъкваше на ония пеещи типове, накичени със звънчета. Това не бяха дружелюбни планини. А такива, където зимите отиват на лятна ваканция.
— През тях минават проходи и такива неща — несигурно каза Маграт.
— Задължително — подкрепи я Леля.
Можеш да използваш две огледала, ако знаеш как да го направиш. Ето рецептата: слагаш ги така, че да се отразяват едно от друго. Защото щом могат да откраднат част от теб, образите могат и да те доизградят, като те наслагват обратно върху самия теб, давайки ти власт…
И твоят образ се разпростира безкрай, в отражения на отражения на отражения, и всяко едно от тях е еднакво с другите чак до точката на изкривяване на светлината.
Освен ако не е.
Огледалата съдържат безкрайност.
Безкраят съдържа повече неща, отколкото предполагаш.
Например всичко.
Включително глад.
Защото има милион милиарди образи и само един от тях е същинският.
Огледалата дават изключително много, но отнемат страшно повече.
Планините се разгънаха, за да открият още планини. Събраха се облаци, тежки и сиви.
— Сигурна съм, че сме на прав път — каза Маграт.
Пред тях се ширна заледена скала. Вещиците прелетяха покрай лабиринт от усукани каньончета, досущ еднакви.
— Да — усъмни се Баба.
— Добре де, ти не даде да летим достатъчно високо — оправда се Маграт.
— Всяка минута ще завали така, че пушек ще се вдига — отбеляза Леля Ог.
Свечеряваше се. Светлината се отцеждаше от високите долини като яйчен крем.
— Мислех, че… ще има селища и прочее — призна Маграт, — където бихме могли да си купим интересни местни изделия и да потърсим подслон в недодялани хижи.
— Там горе даже и тролове няма да има — заключи Баба.
Спуснаха трите метли в оголена долина, представляваща просто равно място в планинския масив.
— И е дяволски студено — констатира Леля Ог. После се ухили: — Що ги наричат недодялани тия хижи?
Баба Вихронрав слезе от метлата си и огледа скалите наоколо. Взе един камък и го подуши. После се запъти към купчина дребен чакъл, която изглеждаше на Маграт като всяка друга купчина чакъл, и я разръчка.
— Хм.
Няколко снежни кристалчета се приземиха върху шапката й.
— Бре, бре — възкликна тя.
— Какво правиш, Бабо? — попита Маграт.
— Размишлявам.
Баба отиде до стръмната част на долината и тръгна покрай нея, наблюдавайки скалата. Леля Ог се присъедини към нея.
— Тук горе? — попита тя.
— Така предполагам.
— Не е ли малко височко за тях?
— Малките дяволи се набутват навсякъде. Веднъж едно ми дойде в кухнята — заразказва Баба. — „Следвам една жила“ — ми рече.
— Големи арабии са, като опре до това — съгласи се Леля.
— Бихте ли ми казали — не издържа Маграт — какво правите? Какво им е толкова интересно на купчините камъни?
Снегът валеше по-силно.
— Не са камъни, а изровен чакъл — поясни Баба и се приближи до покрита с лед скала, плоска като стена, която с нищо не се различаваше в очите на Маграт от множеството варианти на скали от типа „лесно да се претрепеш“ навсякъде из планините. Баба спря и като че се заслуша.
После се дръпна назад, удари рязко скалата с метлата си и произнесе:
— Отваряйте бързо, малки перверзници!
Леля Ог ритна скалата. Изкънтя на кухо.
— Тука има хора, дето умират от студ! — добави тя.
За известно време нищо не се случи. После част от скалата се отмести на два-три пръста. Маграт зърна едно подозрително око да присветва.
— Да?
— Джуджета! — възкликна Маграт.
Баба Вихронрав се наведе напред, докато носът й дойде на нивото на окото.
— Името ми — натърти тя — е Баба Вихронрав.
После се изправи с изражение, светнало от самодоволство.
— И к’во от това? — се чу глас някъде изпод окото.