Дезидерата бе блага душа. Феите-кръстници вникват в човешката природа много задълбочено, което води до това, че добрите стават благи, а злите — властни. Дезидерата не бе от хората, които говорят силни думи, но когато тя кажеше за някого, че има „муха в главата“, със сигурност означаваше, че въпросният някой е на няколко мили отвъд хоризонта на лудостта и състоянието му се влошава.
Тя наля чай и продължи:
— Това му е лошото на второто зрение. Виждаш какво става, но не знаеш какво значи. Аз видях бъдещето. Има някаква каляска, която е направена от тиква. А това е невъзможно. Има мишки, които са превърнати в кочияши. А това не е много за вярване. А има и един часовник, дето бие полунощ, и някаква си стъклена пантофка. И всичко това ще се случи. Защото историите си действат така. И тогава си помислих: познавам някои хора, дето карат историите да се случват по техния начин.
Тя въздъхна отново.
— Ще ми се аз да отидех в Генуа. Щях да понеса жегата. А идва и Тлъстия вторник. Преди винаги ходех в Генуа за Тлъстия вторник.
Настъпи очаквателно мълчание.
Тогава Смърт каза:
— НАЛИ НЕ МЕ МОЛИШ ДА ТИ ИЗПЪЛНЯ ЖЕЛАНИЕ?
— Ха! Никой не изпълнява желанията на фея-кръстница. — Дезидерата отново се вглъби, говорейки на себе си: — Знаеш ли, аз трябваше да ги накарам да отидат в Генуа. Трябваше, защото ги видях там. И трите. А това не е лесно с хора като тях. Наложи се да използвам главознание. Да ги накарам сами да се отправят за там. Ако кажеш на Есме Вихронрав да отиде някъде, тя няма да го направи от инат. Кажи й да не ходи и тя ще отърчи, ако ще и по счупени стъкла. Това е то да си Вихронрав. Не знаят как да губят. — Изглежда нещо й се стори забавно. — Но една от тях ще се научи.
Смърт не каза нищо. От негова гледна точка да губиш бе нещо, което всеки научава, си помисли Дезидерата.
Тя си допи чая. После стана, с известна церемониалност си сложи островърхата шапка и закуцука към задната врата.
Недалеч от къщата, под дърветата, имаше дълбока яма, някой предвидливо бе спуснал малка стълба до дъното й. Тя слезе по нея и с известно затруднение я избута нагоре върху листата. После легна. Всичко беше точно.
— Тролът господин Кремъчко долу при мелницата прави много хубави ковчези, ако нямаш нищо против боровия материал.
— НЕПРЕМЕННО ЩЕ ГО ИМАМ ПРЕДВИД.
— Накарах Хъркър Бракониера да изкопае дупката и на връщане ще дойде пак да я затрупа. Надявам се да е прилично. Вземи го, маестро.
— КАКВО? О-О, ОБРАЗНО КАЗАНО.
Той вдигна косата.
Дезидерата Куха умря.
— Е — каза тя, — това беше лесно. И сега какво?
А това е Генуа. Магическото кралство. Диамантеният град. Щастливата страна.
В центъра на града между две огледала стоеше една жена и наблюдаваше как нейното отражение стига чак до безкрайността.
Самите огледала бяха поставени на най-високата дворцова кула в центъра на огледален осмоъгълник под открито небе. Всъщност имаше толкова много отражения, че беше извънредно трудно да се определи кое е образът и кое — действителната личност.
Името й бе лейди Лилит дьо Буен-Дух, при все че по време на дългия си и изпълнен със събития живот бе ползвала много други имена. А това бе нещо, което човек отрано научава, откри тя. Ако искаш да стигнеш донякъде в този свят — а тя беше решила още в самото начало, че иска да стигне докъдето изобщо е възможно, — трябва да носиш имената си с лекота и да взимаш властта отвсякъде, където има такава. Тя бе погребала трима съпрузи — поне двама от тях посмъртно.
И не се застояваш. Щото повечето хора не обикалят много-много. Сменяш държавите и имената си и ако действаш правилно, светът е като охлюв в краката ти. Например за да стане лейди, тя трябваше просто да измине сто мили.
Сега не би спряла пред нищо…
Двете огледала бяха почти едно срещу друго, съвсем леко разместени, така че Лилит можеше да вижда през рамото си как отраженията й се извиват около вселената вътре в огледалото.
Тя можеше да почувства как се влива в себе си, как се размножава чрез безкрайните си отражения.
Когато Лилит въздъхна и се отдалечи от Пространството между огледалата, ефектът беше смайващ. Досущ като триизмерни сенки, подобията на нейния образ за момент увиснаха зад нея, преди да избледнеят.
Така… Дезидерата умираше. Досадна стара чанта. Така й се пада. Никога не проумя силата си. Беше от ония, които се боят да направят добро, за да не би да сторят нещо лошо, и приемат нещата толкова сериозно, че се разкъсват от душевни терзания дори преди да изпълнят желанието на мравка.