Вещиците въздъхнаха.
— Мисис Синдж почина — продължи Дъртата Бревис. — И Старата Пийви почина.
— Наистина ли? Старата Мейбъл Пийви? — попита Леля Ог, ръсейки трохи. — На колко беше?
— На сто и деветнайсет — отвърна Дъртата Бревис. — Аз й казах: „Ти не бива да се катериш из планините на твоята възраст“, но тя не ме послуша.
— Някои хора са си такива — обобщи Баба. — Инатливи като магарета. Кажи им да не правят нещо и те няма да мирясат, докато не опитат.
— Аз всъщност чух последните й думи — додаде Дъртата.
— И какви бяха? — каза Баба.
— Доколкото си спомням: „Ох, мамка му“.
— Тя би искала да си отиде по този начин — каза Леля Ог.
Другите вещици кимнаха.
— Знаете ли… може би ставаме свидетели на заника на нашия занаят по тези места — въздъхна Бревис.
Те пак се втренчиха в огъня.
— Сигурно никой не носи бяла ружа? — подхвърли Леля Ог с надежда.
Баба Вихронрав погледна своите посестрими. Не можеше да понася Дъртата Бревис. Старицата преподаваше в едно училище от другата страна на планината и имаше гадния навик да бъде основателна, когато я провокираха. А пък Старата майка Дисмас беше възможно най-безполезната гадателка в историята на оракулството. Отгоре на това Баба наистина изобщо не си пасваше с Леля Ог, която беше нейната най-добра приятелка.
— Какво ще кажете за младата Маграт? — невинно попита Старата майка Дисмас. — Нейният район е близо до този на Дезидерата. Може би ще поеме малко отгоре?
Баба Вихронрав и Леля Ог се спогледаха.
— Тя се е чалнала — отбеляза Баба.
— Е, стига де, Есме — спря я Леля Ог.
— Добре де, аз смятам така — натърти Баба. — Не можеш да ме убедиш, че всичките тия приказки за роднини не са чалнати.
— Тя не каза така — обясни Леля. — Тя каза, че иска да се сроди със себе си.
— Нали това говоря — рече Баба Вихронрав. — Аз й казах: „Симплисити Чеснова е твоя майка, Араминта Чеснова е твоя баба, Йоланда Чеснова е твоя леля, а ти си… ти си твоят аз.“
Тя се отдръпна с доволния изглед на човек, разрешил всичко, което някой някога може да поиска да знае по въпроса за кризата на личното самоосъзнаване.
— Тя не щеше да слуша — добави.
Дъртата Бревис сбърчи чело.
— Маграт ли?
Опита се да си представи най-младата вещица в Овнерог и си припомни… е, не точно образ, а просто едно изражение на леко воднисти очи с безнадеждно желание за добра воля, вклинено между тяло, подобно на върлина, и коса като купа сено след буря. Един неуморен създател на добрини. Вечно в грижи и тревоги. От онези, дето спасяват малки загубени птичета и плачат, ако те умрат. Функционален тип, който старата Майка Природа обикновено пази специално за малки загубени птичета.
— Не звучи правдоподобно — изтъкна тя.
— И каза, че иска да бъде по-твърда и да си отстоява правата — продължи Баба.
— Нищо лошо няма да си отстояваш правата — вмъкна Леля. — Нали затова сме вещици.
— Не съм споменавала, че има нещо лошо — обясни Баба. — Казах й, че няма нищо лошо. Можеш да си отстояваш правата, колкото си искаш, стига да правиш каквото ти се казва.
— Търкай го и след седмица-две ще светне — обади се Старата Майка Дисмас.
Другите вещици я загледаха с очакване, в случай че има продължение. Стана ясно, че няма.
— И посещава… на какво ходеше, Гита? — попита Баба.
— Уроци по самоотбрана — отвърна Леля.
— Но тя е вещица — изтъкна Дъртата Бревис.
— Казах й го. — Баба Вихронрав цял живот бе ходила безстрашно нощем в населените с бандити планински гори с ясната увереност, че тъмнината не съдържа нищо по-ужасно от самата нея. — Тя отговори, че това не било същината. Не било същината. Така каза.
— Тъй или иначе никой не ходи на такова нещо — обобщи Леля Ог.
— Аз мислех, че тя ще се омъжи за царя — обади се Дъртата Бревис.
— Всички си мислеха така — потвърди Леля. — Но знаеш я Маграт. Склонна е към Внушения. Сега разправя, че отказва да бъде сексуален обект.
Всички се замислиха. Накрая бавно, сякаш изплуваше от дълбините на увлекателни размишления, Дъртата Бревис каза:
— Но тя никога не е била сексуален обект.
— Радвам се, че дори не знам какво значи сексуален обект — твърдо заяви Баба Вихронрав.
— Ами аз знам — увери ги Леля Ог.
Те я погледнаха.
— Нашият Шейн веднъж донесе един такъв вкъщи от чужбина.
Те продължиха да я гледат.
— Беше кафяв и дебел и имаше мъниста и лице, и две дупки за връвта.
Не личеше да извъртат поглед.
— Е, той каза, че било такова — допълни Леля.
— Мисля, че говориш за статуетка на плодовитостта — с надежда каза Дъртата Бревис.