Нямаше особен резултат.
Баба въздъхна. После се покатери върху дървената преграда между яслите, протегна се, сграбчи с всяка ръка по едно конско ухо и полека ги придърпа досами устата си.
Прошепна им нещо. Жребците се извърнаха и се спогледаха.
Сетне погледнаха Баба.
Тя им се ухили и кимна.
А след миг…
На конете им е невъзможно да преминат от статично положение направо към галоп, но тези двата почти успяха.
— Какво, за бога, им каза? — удиви се Маграт.
— Мистичното конярско слово — отвърна Баба. — Предадено от поколенията на Гитиния Джейсън, който го предаде на мен. Всеки път хваща дикиш.
— Той ти го е казал? — не повярва Леля.
— Да — самодоволно каза Баба.
Маграт затъкна пръчката в колана си. При движението й едно бяло парченце плат полетя към пода.
Под отблясъците на свещта засияха бели бисери и коприна. Тя припряно се наведе да го вдигне, но малко неща можеха да убегнат на Баба Вихронрав.
Тя въздъхна.
— Маграт Чеснова…
— Да — примирено отвърна Маграт. — Да. Знам. Аз съм една мокра кокошка.
Леля лекичко я потупа по рамото.
— Няма значение — успокои я тя. — Тази нощ свършихме добра работа. Шансът да пратят Ела на бал довечера е колкото шансът аз да… да стана царица.
— Без рокля, без лакеи, без коне и без каляска — промърмори Баба. — Да я видя сега как ще се справи с това. Приказки ли? Ама-ха!
— И сега какво ще правим? — попита Маграт, като се измъкнаха навън.
— Нали е Тлъстия Следобед! — възкликна Леля. — Време е за свинщини!
Грибо изникна от тъмнината и се отърка о крака й.
— Мислех, че Лили се опитва да го осуети — обади се Маграт.
— Със същия успех може да осуети и наводнение — отвърна Леля. — Айде да се поразкършим!
— Не одобрявам танцуването по улиците — намръщи се Баба. — Колко изпи от оня ром?
— О, стига де, Есме — защити се Леля. — Казват, че ако не можеш да си прекараш гот в Генуа, най-вероятно си умрял. — Тя се сети за Събота. — В Генуа можеш да се отдадеш на тихи радости дори и да си умрял.
— Въпреки това не е ли по-добре да останем тук? — предложи Маграт. — Просто за всеки случай.
Баба Вихронрав се поколеба.
— Какво мислиш, Есме? — побутна я Леля Ог. — Да не би да я пратят на бала в тиква, а? И ще накарат няколко мишки да я теглят, така ли? Хи-хи-хи!
В съзнанието на Баба Вихронрав изплуваха образите на жените-змии. Тя се подвоуми. Но в края на краищата денят беше доста изморителен. И като се замисли човек, това беше нелепо…
— Е, добре — реши накрая. — Но да ти е ясно, че няма да си разкършвам нищо!
— Там има танци и всякакви типове — светна Леля Ог.
— И бананови напитки предполагам — вметна Маграт.
— Да, шансът е едно на милион — щастливо отвърна Леля Ог.
Лилит дьо Буен-Дух се усмихна на себе си в двойното огледало.
— О, горко ми. Без каляска, без рокля, без коне. Какво й остава на една бедна стара кръстница? Божке! Вероятно трябва да кажа и „да му се не види“.
Тя отвори един малък калъф, подобен на този, в който музикант би носил най-хубавата си флейта-пиколо.
В него имаше пръчка, досущ като тази на Маграт. Извади я и завъртя златните и сребърните пръстени до ново положение.
Прищракването наподобяваше зареждането на най-гадната пушка-помпа.
— И разполагам само с тиква при това — добави тя.
Разликата между мислещите и немислещите творения е, че първите могат да се променят. Трудно, разбира се, но не и невъзможно. Просто трябва да се отклони мисловният поток. Докато едно немислещо творение като тиква например — а какво по-немислещо от това — не би могло да бъде променено от никаква магия, с изключение на изначалната.
Освен ако молекулите му не помнеха времето, когато не са били тиква…
Тя се разсмя, а заедно с нея по цялата допирателна на огледалната вселена се разсмяха един милиард Лилити.
В центъра на Генуа честването на Тлъстия Следобед бе приключило. Но в мрачните предградия около високите бели сгради факелното шествие не спираше. Имаше фойерверки. Имаше танцьори и огнегълтачи, и пера, и пайети. Вещиците, чиято идея за празненство бяха селските хороводи, зяпнали наблюдаваха зрелището от претъпкания тротоар.
— Гледай, танцуващи скелети! — Леля посочи неколцина костеливи фигури, които изтрополиха надолу по улицата.
— Не са скелети — възрази Маграт. — Просто са в черни трика с нарисувани кости.
Някой побутна Баба Вихронрав. Тя вдигна очи към широкото, ухилено лице на един черен човек. Той й подаде каменна кана.
— Пийни си, миличка.
Баба я взе, поколеба се за миг, а после си сръбна. Сръга Маграт и й я подаде.