Пръстите на Баба Вихронрав барабаняха по края на масичката.
Леля въздъхна.
— Сега пък какво?
— Нещата не се случват по този начин — рече Баба.
— Слушай, Есме, единствената магия, която ще свърши работа точно сега, е вълшебната пръчка. А тя е у Маграт — Леля кимна към нея. — Нали така, Маграт?
— М-м…
— Не си я изгубила, нали?
— Не, но…
— Ето, видя ли!
— Само че… ъ… Ела каза, че имала две кръстници…
Ръката на Баба Вихронрав тежко падна върху масата. Чашата на Леля подскочи и се прекатури.
— Точно така! — изръмжа Баба.
— Беше почти догоре. Чашата беше почти догоре — обвинително рече Леля.
— Хайде!
— Най-хубавата част от цяла чаша с…
— Гита!
— Казах ли, че не идвам? Просто изтъквах, че…
— Веднага!
— Не може ли само да помоля човека да ми даде още…
— Гита!
Вещиците бяха докъм средата на улицата, когато по алеята изтрополи каляска и шумно ги задмина.
— Не може да бъде! — възкликна Маграт. — Ние се отървахме от нея!
— Трябваше да я накълцаме на парченца — затюхка се Леля. — Можехме добре да се натъпчем с тик…
— Хванаха ни натясно. — Баба забави темпото и накрая спря.
— Можете ли да влезете в съзнанията на конете? — попита Маграт.
Вещиците се съсредоточиха.
— Не са коне — обади се Леля. — Чувстват се като…
— Плъхове, превърнати в коне — прекъсна я Баба, която я биваше да влиза в съзнанията на разни същества дори повече, отколкото да им влиза под кожата. — Чувстват се като онзи беден стар вълк. Съзнание като фойерверк. — Тя потръпна от нахлулите в главата й усещания. — Хващам се на бас — рече замислено, докато каляската занасяше на завоите, — обзалагам се, че мога да накарам колелата да се откачат.
— Не е това начинът — каза Маграт. — Пък и Ела е вътре!
— Може би има друг начин — предположи Леля. — Познавам някого, който може да се вмъкне право в пустите им съзнания.
— Кой? — попита Маграт.
— Е, все още имаме метли — отвърна Леля. — Би трябвало лесно да ги настигнем, нали?
Вещиците се приземиха на една алея малко пред каляската.
— Не съм съгласна — възпротиви се Баба. — Такива неща подхождат на Лили. Не можеш да очакваш от мен да одобря това. Помисли за онзи вълк!
Леля вдигна Грибо от гнезденцето му между метличината.
— Но Грибо така или иначе си е почти човек — изтъкна тя.
— Ха!
— Пък и ще е само временно, нищо, че и трите ще участваме — допълни Леля. — Както и да е, интересно ще е да видим дали ще стане.
— Да, но не е редно — възрази Баба.
— Както личи, не и по тия места — отвърна Леля.
— Освен това — невинно каза Маграт — не може да е лошо, щом ние го правим. Ние сме добрите.
— О да, така де — изсумтя Баба, — пък аз бях забравила.
Леля се изправи. Грибо усети, че нещо се очаква от него, и седна на задни лапи.
— Признай, че не можем да измислим нищо по-добро, Бабо — рече Маграт.
Баба се поколеба. Въпреки погнусата в нея гореше малкото предателско пламъче на очарованието от идеята. Освен това двамата с Грибо от години се мразеха от все сърце. Почти човек, а? Дай му да опита тогава и виж дали ще му хареса… Тя се почувства леко засрамена от себе си. Но не много.
— О, добре.
Те се концентрираха.
На Лили бе известно, че промяната на материята е една от най-трудните магии изобщо. Но е по-лесно, когато материята е жива. Все пак едно живо същество знае каква форма заема. Всичко, което е необходимо, е да се промени съзнанието му.
Грибо се прозя и се протегна. За негова почуда продължи да се протяга.
През пътечките на котешкия му мозък се надигна вълна от вяра. Той внезапно повярва, че е човек. Не беше просто под впечатлението, че е човек — той бе убеден в това. Непоколебимата му вяра се изля с пълна сила в морфичното му поле, помитайки протестите му, пренаписвайки самата формула на същността му.
Заля го прилив от инструкции.
При положение че е човек, за какво му е всичката тази козина? А и трябва да е по-голям…
Вещиците гледаха като хипнотизирани.
— Никога не съм мислила, че можем да го направим — удиви се Баба.
… няма нужда от такива уши, мустаците му са прекалено дълги…
… необходими са му повече мускули, костите му са с неподходяща форма, краката му трябва да са по-дълги…
И изведнъж всичко приключи.
Грибо се разгъна и се изправи малко нестабилно.
Леля го гледаше с отворена уста.
После погледът й се плъзна надолу.
— Уаау — възкликна тя.
— Мисля — натърти Баба Вихронрав, — че е по-добре да си представим някакви дрехи по него веднага.