Баба кимна.
— Може би трябва аз да го направя — на висок глас рече Леля. — Аз имам опит с баловете. Обзалагам се, че ако си пусна косата и нося маска и ония лъскави обувки и ако подкъсим с една педя роклята, никой няма да разбере смяната, какво ще кажете?
Маграт беше толкова втрещена от самата представа за това, че безропотно се подчини, когато Баба Вихронрав каза: „Погледни ме, Маграт Чеснова“.
Каляската-тиква навлезе в дворцовата алея с бясна скорост, разпръсквайки коне и пешеходци, и рязко спря пред стъпалата сред дъжд от чакъл.
— Ей, че кеф! — възкликна Грибо и веднага загуби интерес.
Неколцина лакеи се втурнаха да отворят вратичката и отвътре буквално ги блъсна излъчване на арогантност.
— По-живо, селяндури такива!
Маграт пристъпи навън, избутвайки иконома от пътя си. Забра полата си и изтича нагоре по червения килим. На входа един лакей беше достатъчно неблагоразумен да поиска поканата й.
— Как смееш, безочлив лакей!
Лакеят, мигновено разпознал безмерно лошите обноски на богатите, бързо се отдръпна.
Долу при каляската Леля Ог запита:
— Не мислиш ли, че може би малко се престара?
— Налагаше се — отвърна Баба. — Знаеш я каква е.
— Как ще влезем? Нямаме покани. А и не сме подходящо облечени.
— Свали метлите от ритлата — нареди Баба. — Отиваме направо горе.
Приземиха се върху кула, издигаща се над околността. Отдолу се носеха звуците на придворна музика, а откъм реката периодично излитаха и засияваха фойерверки.
Баба отвори една вдъхваща доверие врата в кулата и слезе по извитото стълбище, завършващо с площадка.
— Сложили шикозен килим на пода — отбеляза Леля. — Защо пък и по стените?
— Т’ва са гоблени.
— Божке! — възкликна Леля. — Човек се учи, докато е жив. Е, поне аз го правя.
Баба спря с ръка върху бравата.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Ами не знаех, че имаш сестра.
— Никога не сме говорили за това.
— Срамота е семействата да се разрушават така — изтъкна Леля.
— Ха! Ти каза, че твоята сестра Берил била алчна неблагодарница със съвест колкото на амбулантен търговец.
— Е, да, ама тя е сестра ми.
Баба отвори вратата.
— Бре, бре.
— Какво има? Какво има? Не стой така там — Леля надникна иззад нея в стаята. — Охо!
Маграт поспря в голямото преддверие, тапицирано с червено кадифе. В главата й избухваха странни мисли, не се беше чувствала така от билковото вино насам. Но борейки се с тях като грозновато картофче сред букет главозамайващи хризантеми, един вътрешен глас пищеше, че тя дори не знае как се танцува. Освен на влакче.
Сигурно не беше трудно, щом обикновените хора се справяха.
Миниатюрната Маграт в ума й, бореща се да запази равновесие под натиска на арогантната самоувереност, се зачуди дали Баба Вихронрав се чувства така през цялото време.
Тя леко повдигна крайчеца на роклята и погледна обувките си.
Не може да са от истинско стъкло, защото иначе щеше вече да куцука към някой пункт за бърза помощ. Нито пък бяха прозрачни. Човешкият крак е полезен орган, но не е особено привлекателен за гледане, освен за някои хора с изключително специализирани интереси.
Обувките бяха огледални. Десетки фасети отразяваха светлината.
Две огледала на краката й. Маграт смътно си спомни нещо за… за вещиците, че не бива никога да застават между две огледала, така ли беше? Дали пък не беше, че не бива да вярва на мъж с оранжеви вежди? Нещо, на което я бяха учили отдавна, когато беше обикновен човек. Нещо… като че ли… вещица не бива никога да застава между две огледала, защото… защото… защото после може да се окаже, че не е същата. Или нещо такова. Сякаш… се пръсваш между образите, цялата ти душа изтънява и някъде в далечината една тъмна част от теб се измъква и почва да те търси, ако не си много внимателен. Или нещо такова.
Тя отхвърли мисълта. Нямаше значение.
Пристъпи напред до малка група гости, които чакаха да влязат.
— Лорд Хенри Слуз и лейди Слуз!
Балната зала изобщо не беше зала, а открито пространство под галещия нощен въздух. До него водеха стъпала. В далечния край друго, доста по-широко стълбище, опасано с искрящи факли, водеше до самия дворец. На видно място върху отсрещната стена висеше огромен часовник.
— Почитаемият Дъглас Нескончаем!
Часът беше осем без петнадесет. Маграт смътно си спомни за някаква старица, крещяща нещо за часа, но… това също нямаше значение…