— Лейди Воленция д’Уреждач!
Маграт изкачи стъпалата. Икономът, който обявяваше пристигналите, я изгледа от глава до пети и след това, сякаш цял следобед е репетирал именно за този момент, изрева:
— Ъ… Тайнствена и красива непозната!
От дъното на стълбите като разлята боя се разпростря тишина. Петстотин глави се обърнаха към Маграт.
Ден по-рано дори самата мисъл за петстотин зяпащи я хора щеше да разтопи Маграт като масло във фурна. Но сега тя отвърна на погледите им, усмихна се и надуто вирна брадичка.
Ветрилото й изплющя като изстрел, когато го отвори.
Тайнствената и красива непозната, дъщеря на Симплисити Чеснова, внучка на Араминта Чеснова, чието самочувствие кипеше толкова силно, че кристализираше извън пределите на личността й…
… пристъпи напред.
Миг по-късно друг гост мина покрай иконома.
Икономът се поколеба. Нещо във фигурата го притесни. Тя ту влизаше, ту излизаше от фокус. Той не бе съвсем сигурен дали изобщо има някой.
После здравият разум, който временно го бе напуснал, за да се скрие някъде замалко, надделя. В края на краищата беше Мъртвешката събота — очакваше се хората да се дегизират и да изглеждат странно. Беше позволено да виждаш такива хора.
— Извинете, ъ, сър — каза той. — За кого да обявя?
— ТУК СЪМ ИНКОГНИТО.
Икономът беше сигурен, че непознатият не проговори, но също така беше сигурен, че е чул думите.
— Ъ… добре… — изломоти той. — Заповядайте тогава… ъ… — Сети се. — Маскировката е супер, сър.
Икономът проследи как тъмната фигура слиза по стъпалата и се облегна на една колона.
Е, май това беше. Той измъкна носна кърпичка от джоба си, махна напудрената си перука и попи потта от челото си. Чувстваше се, сякаш току-що се е измъкнал на косъм и което беше още по-зле, дори не знаеше от какво.
Внимателно се озърна, сетне се вмъкна в преддверието и зае позиция зад кадифена завеса, където можеше да се наслади на една кротка цигара.
Той замалко не я глътна, когато друг мъж притича с безшумни подскоци по червения килим. Беше облечен като пират, който току-що е взел на абордаж кораб, пренасящ черни кожени облекла за по-особени клиенти. На едното си око имаше превръзка. Другото искреше като зъл смарагд. Освен това не беше редно някой с подобни размери да се движи толкова безшумно.
Икономът мушна фаса зад ухото си.
— Извинете, милорд — хукна той след мъжа и го хвана здраво, но при все това почтително за ръката. — Ще трябва да ми покажете пок… вашата… пок…
Мъжът премести поглед от ръката върху бицепса си. Икономът бързо го пусна.
— Мррроооул?
— Вашата… покана…
Мъжът отвори уста и изхъска.
— Разбира се — съгласи се икономът, отстъпвайки бързешком като разумен човек, чиято заплата със сигурност не е достатъчна, че да се изправя срещу острозъб маниак в черна кожа. — Предполагам, че сте от приятелите на Дука, нали?
— Мррроооул.
— Няма проблем… няма проблем… но сър си е забравил маската…
— Мррроооул?
Икономът панически посочи встрани към една маса, цялата отрупана с маски.
— Дукът настоява всички присъстващи да са маскирани — оправда се икономът. — Ъ-ъ. Дали сър няма да намери тук нещо по вкуса си?
Винаги има по няколко такива, помисли си той. На поканата си пише „Маскарад“ с големи, засукани букви, при това позлатени, но винаги се намират по няколко тъпанари, дето смятат, че е изпратена от някой си на име Маскара. Този специално нищо чудно да е плячкосвал градове по времето, когато е трябвало да се учи да чете.
Здравенякът се вторачи в маските. Всички по-хубави бяха вече взети от по-ранните посетители, но това изглежда не го смути.
Той посочи една:
— Искам тази.
— Ъ-ъ… много… добър избор, милорд. Позволете да ви помогна да си я…
— Мррроооул!
Икономът се отдръпна, сграбчвайки собствената си ръка.
Мъжът го изгледа втренчено, след което сложи маската на лицето си и през дупката за окото хвърли поглед в огледалото.
Ужасно странно, помисли си икономът. По принцип мъжете не избират такива маски. Падат си по скелети, птици, бикове и такива неща. Не по котки.
Странното беше, че докато стоеше на масата, маската бе просто една миловидна, рижава котешка муцунка. На лицето му тя беше… все още котешка муцунка, само че доста по-котешка, някак си по-животинска и всъщност доста по-мръснишка, отколкото би трябвало.
— От краай врееме искаам да съм риижав — провлачи мъжът.
— Много добре ви стои, сър — потръпна икономът.
Мъжът с котешката глава се обърна на едната, а после и на другата страна, явно очарован от това, което вижда.