Грибо с тихо самодоволство измърка на себе си и се впусна в бала. Искаше му се да хапне нещо, да понатупа някого, а после… е, после ще видим.
За вълците, прасетата и мечките, мислещи се за хора, това е трагедия. За един котарак е преживелица.
Освен това новото му тяло беше доста по-изгодно. Поне от десет минути никой не го беше замервал със стар ботуш.
Двете вещици огледаха стаята.
— Странно — рече Леля Ог. — Не си представях така кралската спалня.
— Това кралска спалня ли е?
— На вратата има корона.
— О-о.
Баба огледа украсата.
— Какво разбираш ти от кралски спални? — каза тя, колкото да се сопне. — Ти никога не си била в кралска спалня.
— Може и да съм била.
— Айде бе!
— Спомняш ли си коронацията на младия Верънс? Всички бяхме поканени в двореца. Като отидох до… да си напудря носа, видях вратата открехната, тъй че влязох и малко си поскачах върху дюшека.
— Това е кощунство. Могат да те вкарат зад решетките за това — яростно рече Баба и добави: — И как беше?
— Много гот. Девойката Маграт не знае какво изпуска. И беше доста по-добре от това тук, бих казала.
Преобладаваше зеленият цвят. Зелени стени, зелен под. Имаше гардероб и нощна масичка. Дори килимче пред леглото, което също беше зелено. Светлината се процеждаше в стаята през прозорец със зеленикави стъкла.
— Все едно сме на блатното дъно — промърмори Баба. Тя перна нещо. — И е пълно с мухи! — За момент като че се замисли много дълбоко, а после изсумтя: — Хъм…
— Дуков гьол — изпревари я Леля.
Навсякъде имаше мухи. Жужаха по прозореца и безцелно се лутаха напред-назад по тавана.
— Дуков гьол — повтори Леля, защото хора, които си правят подобен майтап, винаги си търсят публика, — като патица…
— Чух те — заяде се Баба и отпъди голяма муха.
— Макар че човек би очаквал да има легло — отбеляза Леля.
Каквото нямаше. Вместо него на пода се забелязваше — и това леко ги тревожеше — голям дървен капак, дълъг около шест стъпки и с удобни дръжки.
Те го заобиколиха. От него се вдигнаха мухи и отбръмчаха настрана.
— Идва ми наум една история — рече Баба.
— И на мен — кимна Леля с малко по-писклив от обикновено глас. — Имало едно момиче, дето се омъжило за оня, и той казал: можеш да ходиш навсякъде из двореца, но не бива да отваряш онази врата, а тя я отворила и открила, че той е убил всичките си…
Гласът й заглъхна. Баба напрегнато се взираше в капака, почесвайки брадичка.
— Приеми го така — предложи Леля, която се опитваше да мисли логично противно на волята си. — Какво ли пък толкова можем да открием там долу, дето да е по-лошо от онова, което си представяме?
И двете хванаха по една дръжка.
Пет минути по-късно Баба Вихронрав и Леля Ог излязоха от спалнята на Дука. Баба затвори вратата много внимателно.
Спогледаха се.
— Гнус — промълви Леля, все още пребледняла.
— Да — рече Баба. — Истории!
— Чувала съм за… нали се сещаш, такива като него, но никога не съм го вярвала. О, гадост! Чудя се на какво ли прилича.
— Личи си от километри.
— Във всеки случай това обяснява мухите. — Леля Ог ахна ужасено: — А нашата Маграт е долу с него! И нали знаеш какво ще се случи? Ще се срещнат и…
— Но там има стотици други — изтъкна Баба. — Трудно може да се нарече интимна обстановка.
— Да… но само при мисълта за него, нали знаеш, само допирът му… Ще е все едно да хванеш…
— Как смяташ, Ела брои ли се за принцеса? — прекъсна я Баба.
— Какво? О, да. Вероятно. По чужбинските мерки. Защо?
— Тогава значи е намесена и друга история. Лили позволява на няколко да се случват едновременно. Помисли малко. Номерът не е в допира. В целувката е.
— Трябва да слезем! — заяви Леля. — Трябва да го спрем! Тоест… познаваш ме, не съм моралистка, но… о, гадост…
— Вие там! Ей, старици!
Те се обърнаха. Ниска дебелана в червена рокля и куполообразна бяла перука надуто ги гледаше иззад маска на лисица.
— Какво? — сопна се Баба.
— „Какво, милейди“ — натърти дебеланата. — Къде са ви добрите обноски? Настоявам да ме упътите към будоара незабавно! И какво си въобразявате, че правите?
Въпросът беше към Леля Ог, която я обикаляше в кръг, критично оглеждайки дрехата й.
— Ти си 52–54 — установи Леля.
— Какво? Какво е това безочие?
Леля Ог замислено потри брадичката си.
— Е, ами не’нам — измърмори тя. — Червените рокли никога не са ми били присърце. Да ти се намира нещо в синьо, а?
Сприхавата жена се обърна да перне Леля с ветрилото си, но една кльощава ръка я потупа по рамото.