Тя погледна право в очите на Баба.
Губейки съзнание, в просъница чу много далечен глас: „Е, ето ме пременена. Тя е 52-ри номер друг път. И ако аз имах такова лице, никога нямаше да нося червено…“
Лейди Воленция д’Уреждач си отпочиваше в закътаното светилище на дамската тоалетна. Тя свали маската си и измъкна от дълбините на деколтето си изкуствена бенка. После се изви назад и надолу, опитвайки се да оправи турнюра на роклята си — упражнението със сигурност представлява най-нелепата женска гимнастика из цялата Вселена, без местата, където са изобретени корсетите.
Освен че беше изключително приспособим паразит (почти колкото гъбата, причиняваща плесенясване по дъба), лейди Воленция беше, най-общо казано, блага душа. Тя винаги участваше в благотворителни балове и се гордееше, че знае малките имена на почти цялата си прислуга — поне по-спретнатата част. И беше като цяло благоразположена към животни и дори към деца, ако са измити и не вдигат много шум. Общо взето, тя не заслужаваше това, което щеше да я сполети. А Майката Природа го бе отредила за всяка жена в тази стая и през тази нощ, която по случайност бе с приблизителните размери на Баба Вихронрав.
Тя усети, че някой се приближава до нея.
— ’Звинете, г’спожо.
Оказа се, че е някаква ниска, противна, мазно ухилена жена от простолюдието.
— Какво искаш, старице? — намръщи се лейди Воленция.
— ’Звинете — повтори Леля Ог. — Приятелката ми тука иска да ви каже една-две думи.
Лейди Воленция надуто се извърна към…
… ледено, синеоко, хипнотично забвение.
— Какво е това нещо, дето е като допълнителен зад… странник?
— Това е турнюр, Есме.
— Адски неудобно, ето какво е. Имам усещането, че някой ми върви по петите.
— Все пак бялото ти отива.
— Глупости! Черното е единственият подходящ за вещица цвят. А тая перука е ужасно гореща. Що за безумие — да носиш половин метър коса над главата си.
Баба надяна маската. Беше орлово лице сред бели пера, обкичени с пайети.
Леля оправи някакво интимно приспособление нейде под кринолина си и се изправи.
— Леле, виж ни само — възкликна тя. — Перата в косата ти наистина изглеждат добре.
— Никога не съм била суетна — възрази Баба Вихронрав. — Знаеш го, Гита. Никой не може да ме укори, че съм суетна.
— Така е, Есме — отвърна Леля Ог.
Баба леко се фръцна.
— В такъв случай готова ли сте, мадам Ог?
— Да. Да им разкажем играта, лейди Вихронрав.
Дансингът бе претъпкан. От всяка колона висяха украси в черни и сребристи тонове — цветовете на Мъртвешката събота. Оркестърът бе разположен на един балкон. Танцуващите се въртяха. Глъчката бе оглушителна.
Един келнер носеше поднос с напитки, но внезапно откри, че е келнер без поднос с напитки. Озърна се наляво-надясно, а после и надолу, където откри една малка лисица под огромна перука.
— Размърдай си задника и донеси още малко от това — приветливо рече Леля. — Виждате ли я, ваше благородие?
— Има прекалено много хора.
— Е, добре, виждате ли Дука?
— Откъде да знам? Всички са с маски!
— Хей, онова там ядене ли е?
Голяма част от не толкова енергичната или по-прегладнялата аристокрация на Генуа се бе скупчила около дълъг бюфет. Единственото, което доловиха освен острите смушквания от чифт усърдни лакти, бе приветливо монотонно каканижене на височината на подмишниците: „… пазете се… ей, вие, малко встрани… писта“.
Леля си проби път до масата и с лакти освободи място за Баба Вихронрав.
— Леле, к’ва кльопачка, а? Гледай ти какви малки пилета имат по тези места — тя грабна една чиния.
— Т’ва са пъдпъдъци.
— Ще си зема три. Ей, сертвоайорът!
Един лакей се облещи срещу нея.
— Има ли някаква туршия?
— Опасявам се, че няма, мадам.
Леля Ог обходи с поглед масата, върху която бяха наредени печени лебеди, печен паун, който вероятно нямаше да се почувства по-добре дори да е знаел, че опашката му ще бъде затъкната обратно на мястото си, и освен това повече плодове, варени раци, ядки, торти, кремове и плодови салати, отколкото в отшелнически сън.
— Ами някакво мезе?
— Не, м’дам.
— Кетчуп?
— Не, м’дам.
— И ми го наричат пирайшество — измърмори Леля, а оркестърът захвана следващия танц. Тя сръга една висока фигура, която си похапваше от раците. — Ега ти мястото, а?
— МНОГО ПРИЯТНО.
— Хубава маска имаш.
— БЛАГОДАРЯ.
Ръката на Баба Вихронрав хвана Леля за рамото и я завъртя.
— Ето я Маграт!