Тя съвсем не бе сигурна какво се бе случило. Появиха се онези ужасяващи жени, сетне чувството на абсолютно блаженство, а после… тя седеше на килима без рокля. По време на еднообразния си живот лейди Воленция бе посетила доста балове и знаеше, че има случаи, в които се събуждаш в странни стаи без рокля, но това определено ставаше по-късно през нощта и най-малкото имаш някаква представа защо си там…
Тя бавно напредваше, подпирайки се на стената. Някой категорично ще отговаря за това.
Иззад чупката на коридора се появи фигура, лениво прехвърляща пуешка кълка от едната ръка в другата.
— Моля ви — каза лейди Воленция. — Чудя се дали бихте били така добър да… о…
Тя изгледа от горе до долу облечената в кожа фигура с превръзка на окото и усмивка на корсар преди абордаж.
— Мррроооул!
— О-о. Я виж ти!
Какво му е толкова на танцуването, си каза Баба Вихронрав. Просто обикаляш насам-натам под звуците на музика.
Но е от полза да можеш да четеш мислите на партньора си. Танцуването става инстинктивно, след като си преминал фазата, през която гледаш в краката си, за да видиш какво правят, а вещиците ги бива в разшифроването на резониращи инстинкти. Настъпи кратка схватка, когато полковникът се опита да води, но скоро се предаде, отчасти защото Баба Вихронрав чисто и просто отказваше да прави компромиси, но най-вече заради ботушите й.
Обувките на лейди Д’Уреждач не й станаха. Освен това Баба бе привързана към ботушите си. Те имаха сложни железни кантове и носове като стенобойни машини. Когато опреше до танцуване, ботушите на Баба стъпваха точно там, където им хрумне.
Тя насочи своя беззащитен и леко осакатен партньор към Леля Ог, която вече бе освободила порядъчно пространство около себе си. Онова, което Баба можеше да постигне с два синкопирани удара на ботушите си, Леля Ог постигаше просто с бюста си.
Това бе голям и препатил бюст, неподлежащ на задръжки. Когато Леля Ог се приземяваше, той подскачаше. Когато тя се завърташе надясно, той не бе привършил лявото завъртане. Освен това краката на Леля се движеха в сложни комбинации от джигата без никаква връзка със същинското темпо. В крайна сметка докато тялото й правеше движения като за валс, краката й изпълняваха нещо доста по-близо до моряшкия танц. Крайният резултат принуждаваше партньора й да танцува няколко стъпки встрани, а доста от заобикалящите ги двойки спираха да танцуват просто за да бъдат свидетели, в случай че засилването на резонанса я запрати към полилея.
Баба и безпомощният й партньор се завъртяха към нея.
— Спри да се дуеш — изсъска Баба и изчезна обратно в тълпата.
— Коя е приятелката ти? — попита Казанунда.
— Тя е… — започна Леля.
Засвириха тромпети.
— Тука малко сбъркаха такта — обади се тя.
— Не, това значи, че Дукът пристига — обясни Казанунда.
Оркестърът спря да свири. Двойките като по команда се обърнаха към парадното стълбище.
По него тържествено слизаха две фигури.
Честна дума, той е един изтупан, представителен дявол, си каза Леля. Просто поредното доказателство. Есме е права. Не може да се съди по външния вид.
А тя…
… това ли е Лили Вихронрав?
Жената не носеше маска.
Прибави или махни особената усмивка и бръчките и става досущ Баба Вихронрав.
Всъщност почти…
Леля откри, че се извърта да открие бялата орлова глава сред тълпата. Всички погледи бяха обърнати към стълбището, но един от тях беше като от стомана.
Лили Вихронрав беше облечена в бяло. До този момент на Леля Ог не й беше хрумвало, че може да има различни нюанси на бялото. Сега вече знаеше. Бялата рокля на Лили Вихронрав сякаш искреше. Тя усети, че дори всички светлини да угаснат, роклята на Лили пак щеше да блести. Беше изискана. Беше с буфан-ръкав, поръбена с дантели и светеше.
А Лили Вихронрав изглеждаше — Леля Ог трябваше да признае — по-млада. Имаше типичното телосложение и острите черти на Вихронравови, но изглеждаше… по-запазена.
Ако така се отразява лошотията, помисли си Леля, още преди години да бях съгрешила с туй-онуй. Възмездието за греха е смърт, но такава е и отплатата за добродетелта, а злите поне се прибират навреме от работа в петък вечер.
Въпреки това очите бяха същите. Някъде из гените на Вихронравови имаше късче сапфир. А може би цяла жила.
Дукът беше невероятно красив. Но това бе разбираемо. Беше целият в черно. Дори очите му бяха зад черни очила.
Леля се спусна да си пробива път през тълпата до Баба Вихронрав.
— Есме?
Тя сграбчи ръката на Баба.
— Есме!
— Мм?
Леля усети раздвижване. Морето от хора се разцепи на две, освобождавайки просека между стълбището и канапето в далечния край на залата.