Кокал четата на Баба Вихронрав бяха бели като роклята й.
— Есме! Какво има? Какво правиш? — притесни се Леля.
— Опитвам се… да… спра… историята — накъсано изрече Баба.
— А тогава тя какво прави?
— Позволява й… да… се случи!
Тълпата около тях се отдръпваше. Изглежда несъзнателно. Просто неусетно се оформяше нещо като коридор.
Принцът бавно пристъпяше по него. Зад Лили трепваха бледи отражения, като че ли я следваше призрачна процесия.
Маграт се изправи.
На Леля се стори, че във въздуха се появява дъга. Вероятно чуруликаха сини птички.
Принцът пое ръката на Маграт.
Леля хвърли поглед към Лили Вихронрав, която бе останала на стъпалата, благо усмихната.
После тя се опита да погледне в бъдещето.
Беше ужасно лесно.
Обикновено бъдещето се разклонява при всеки обрат на събитията и е възможно да добиеш само най-смътна представа за онова, което предстои, дори да си толкова чувствителен към времето, колкото са вещиците. Но в случая историите се бяха увили около дървото на събитийността, изкривявайки формата му до неузнаваемост.
Баба Вихронрав нямаше да разбере какво означава квантов модел на неизбежността, дори да й го поднесяха на тепсия. Ако й подхвърлиш израза „пространствено-времеви парадигми“ тя само ще попита „Какво?“. Но това не значи, че бе невежа. Просто не беше на „ти“ с изразите, особено безсмислените. Тя просто знаеше, че има определени неща, които непрекъснато се случват в човешката история, нещо като триизмерни клишета. Истории.
— А сега сме част от това! И аз не мога да го спра! Трябва да се спира по някакъв начин, а аз на мога да го открия!
Оркестърът засвири валс.
Маграт и принцът се завъртяха на дансинга, приковали погледи един в друг. След малко няколко двойки се осмелиха да се присъединят. А по-късно, сякаш целият бал бе машина, чиято пружинка отново е навита, дансингът се изпълни с танцуващи двойки и разговорите замряха.
— Ще ме представиш ли на приятелката си? — попита Казанунда някъде откъм лакътя на Леля. Покрай тях профучаваха танцуващите.
— Всичко ще се случи — каза Баба, пренебрегвайки нискоразмерното вмешателство. — Всичко. Целуват се, часовникът бие полунощ, тя бяга навън, стъклената пантофка пада, всичко.
— Ъ, гадост — поотърси се Леля, навеждайки се към главата на кавалера си. — По-скоро бих облизала жаба.
— Тя изглежда тъкмо като за мен — обади се Казанунда с леко отпаднал глас. — Властните жени винаги са ме привличали.
Вещиците се загледаха в отнесената двойка, която се гледаше предано.
— Мога да ги препъна, няма проблем — предложи Леля.
— Не може. Това не е нещо, което може да се случи.
— Е, Маграт е разсъдлива… горе-долу — обнадежди се Леля. — Може би ще усети, че нещо не е наред.
— Като върша нещо, го върша качествено, Гита Ог — сряза я Баба. — Тя няма да усети нищо, преди часовникът да удари полунощ.
И двете извъртяха очи нагоре. Бе едва девет часът.
— Знаеш ли — обади се Леля Ог, — часовниците не бият полунощ. Струва ми се, че просто отброяват дванайсет удара. Искам да кажа, че то си е само въпрос на зъбни колелца.
Двете отново погледнаха часовника.
В блатото Легба, черният петел, изкукурига. Той винаги кукуригаше по залез слънце.
Леля Ог тежко изкачи поредното стълбище и се подпря на стената да си поеме дъх.
Трябваше да е тук някъде.
— Следващия път ще се научиш да си държиш устата затворена, Гита Ог — измърмори тя.
— Предполагам, че напуснахме гюрултията, за да се уединим някъде за интимна раздумка — с надежда рече Казанунда, подтичвайки зад нея.
Леля се опита да не му обръща внимание и се втурна по един прашен коридор. Встрани имаше открит балкон с изглед надолу към балната зала. А насреща…
… малка дървена врата.
Тя я блъсна с рамо. Вратата се отвори. Вътре се въргаляха механизми в ритъм с танцуващите долу фигури. Сякаш часовникът ги привеждаше в действие, което, образно казано, си беше така.
Часовников механизъм, помисли си Леля. Разбереш ли часовниковия механизъм, значи си наясно с всичко. Ще ми се да бях наясно с проклетия му механизъм.
— Много уютно — обади се Казанунда.
Тя се вмъкна в часовника през пролуката. Зъбни колела затракаха покрай носа й.
За момент се вторачи в тях.
Божке! Всичкото това само за да кълца времето на малки парченца.
— Може и да е съвсем мъничко неудобно — отбеляза Казанунда откъм подмишницата й. — Но човек се приспособява, мадам. Спомням си, веднъж в Куирм на инвалиден стол…