Да видим сега, каза си Леля. Тая част е свързана с оная част, това тука се завърта, онова се завърта по-бързо, тая назъбена джаджа се клати напред-назад…
О, добре. Както казал Върховният жрец на весталката, просто завърташ първия, който ти попадне.32
Леля Ог си плю на ръцете, сграбчи най-голямото зъбно колело и го завъртя.
То продължи да се движи, повличайки я със себе си.
Дявол да го вземе! О, добре…
И тогава тя направи нещо, което нито Баба Вихронрав, нито Маграт някога биха сънували, че ще сторят в дадената ситуация. Но пътешествията на Леля Ог из морето на междуполовия флирт бе стигнало доста по-далеч от разходка в пристанището. Затова тя не смяташе, че е унизително да накара мъж да й помогне.
Усмихна се превзето на Казанунда.
— Нещата биха били по-удобни в нашето малко pie-de-terre33, ако мъничко завъртиш онова колелце. Сигурна съм, че ти можеш да се справиш.
— О, няма проблеми, скъпа госпожо — отзова се Казанунда и протегна ръка.
Джуджетата са невероятно силни за размерите си. Колелото изглежда изобщо не го затрудни.
Някъде из машинарията нещо се запъна за миг и после направи щрак. Големите колела се завъртяха неохотно. Малките колелца заскрибуцаха около осите си. Едно важно детайлче отхвръкна и рикошира в малката твърда глава на Казанунда.
И доста по-бързо, отколкото би трябвало да е възможно, стрелките се завъртяха по циферблата.
Изникналият точно над главата й шум накара Леля Ог да вдигне поглед.
Самодоволното й изражение се изпари. Чукчето, което отброяваше часовете, бавно се залюля назад. Мисълта, че стои точно под камбаната, тресна Леля Ог в момента, в който езикът се тресна в камбаната.
Баам…
— О, по дяволите!
… бам…
… бам…
… бам…
Мъглата се стелеше из блатото. А с нея се движеха сенки, чиито очертания бяха неопределени в тази нощ, в която разликата между живите и умрелите бе просто въпрос на време.
Госпожа Гогол можеше да ги почувства сред дърветата. Бездомните. Гладните. Мълчаливите хора. Забравени от дявола и бога. Хората от мъглата и от калта, чиято единствена сила бе нещо отвъд слабостта и чиито надежди бяха толкова паянтови и скалъпени надве-натри, колкото и домовете им. Хората от града — не тези, които живееха в големите бели къщи и ходеха по балове в изящни каляски, а другите. Онези, за които никога не ставаше дума в историите. Историите като цяло не се интересуват от свинари, които си остават свинари, или от бедни и унижени обущари, чиято съдба е да умрат малко по-бедни и доста по-унижени.
Това бяха хората, които теглеха на гърбовете си магическото кралство, готвеха манджите, метяха подовете, изриваха боклуците от вечерта. Те съставляваха тълпата и техните мечти и желания, колкото и незначителни да бяха, нямаха никакво значение. Невидимите хора.
Ето ме и мен, помисли си тя. Залагам капани за боговете.
В мултивселената има различни форми на вуду-магия, защото това е религия, която може да бъде сглобена от всичко подръчно. И всички те се опитват по някакъв начин да призоват бог, който да се всели в човешко тяло.
Това е глупаво, помисли си госпожа Гогол. Опасно е.
Магията й действаше по обратния начин. Какво беше бог? Фокусирана вяра. Ако хората вярват, богът започва да расте. Отначало слабо, но ако блатото учеше на нещо, то бе търпение. Всичко би могло да стане обект на вяра. Шепа пера, вързани с червена панделка, шапка и палто върху няколко пръчки… всичко. Защото когато всичко, което хората притежават, в действителност е нищо, тогава каквото и да е би могло да бъде почти всичко. След това го храниш, обграждаш го с внимание, както квачка се грижи за пиленцата си, и даваш възможност на силата му да нараства малко по малко. А когато узрее моментът — отваряш пътя… в обратната посока. По-скоро човекът може да е господар на бога, отколкото обратното. След това се плаща дан, но така е винаги. Госпожа Гогол от опит знаеше, че накрая всички умират.
Тя си наля ром и подаде шишето на Събота.
Той отпи голяма глътка и подаде бутилката на нещо, което можеше да бъде и ръка.
— Да започваме — подкани госпожа Гогол.
Мъртвецът вдигна три малки тъпана и забарабани някакъв ритъм, подобен на ударите на сърцето.
След известно време нещо потупа госпожа Гогол по рамото и й подаде бутилката. Беше празна.
Май дойде време…
— Госпожа Хубавата Ана ми се усмихва. Господин Безопасен път ме закриля. Господин Широка крачка ме направлява. Хоталога Андрюз ме поддържа. Стоя на границата между светлината и мрака, но това няма значение, защото аз съм границата. Ето ти ром. Ето ти цигари. Ето ти храна. Ето ти дом. А сега ме чуй добре…
33
Става дума за pied-a-terre (фр.) — временно жилище. — Бел.прев. (Във варианта на Леля е нещо като „пита от кал“ на чист френско-английски диалект. — Бел.ред.)