… бам.
За Маграт това бе като да попадне от един сън в друг. Тя в унес си представяше как танцува с най-красивия мъж в залата, а после… танцуваше с най-красивия мъж в залата.
Само дето носеше две кръгчета опушено стъкло пред очите си.
Въпреки че Маграт бе с жалостиво сърце, неспасяем мечтател и, както Баба Вихронрав бе отбелязала, мокра кокошка, тя нямаше да е вещица, ако не притежаваше определени инстинкти и здрав разум да им се доверява. Протегна ръка и преди той да се усети, дръпна стъклата от очите му.
И по-рано бе виждала такива очи, но никога на същество, което върви изправено.
Краката й, които преди миг бяха изпълнявали грациозни движения, се заплетоха.
— Ъ-ъ… — започна тя.
И усети, че ръцете му, розови и добре поддържани, бяха студени и влажни.
Маграт обезумяла се обърна и побягна, разблъсквайки двойките. Краката й се омотаха в роклята. Глупавите обувки й хлопаха.
Неколцина лакеи се изпречиха на стъпалата пред залата.
Маграт присви очи. Само да се измъкне, другото нямаше значение.
— Хаййя!
— Ох!
Тя отново побягна, подхлъзвайки се в началото на стъпалата. Едната стъклена пантофка се изхлузи на мрамора.
— Как, по дяволите, да се движи човек с това на краката! — изкрещя тя на света като цяло. Неистово подскачайки на един крак, изу другата обувка и избяга в нощта.
Принцът бавно отиде до стъпалата и вдигна изоставената пантофка.
Подържа я в ръката си. Светлината проблясваше по огледалната й повърхност.
Баба Вихронрав се опря в сянката на стената. Всички истории имат повратен момент, а за тази той като че трябваше скоро да настъпи.
Баба умееше да се вмъква без проблем в чуждите съзнания, но сега се налагаше да влезе в своето. Тя се концентрира. Навътре… по-надълбоко… покрай мислите за ежедневието и дребните грижи, по-бързо, по-бързо… през пластовете на дълбокия размисъл… по-дълбоко… покрай запечатаните и затрупани минали неща, стари грехове и замразени разкаяния, но сега нямаше време за тях… надолу… и натам… към сребърната нишка на историята. Баба е била част от нея, беше част от нея, така че историята трябваше да бъде част от Баба.
Историята течеше съвсем наблизо. Баба се пресегна.
Тя мразеше всичко, което предопределяше съдбата на хората, което ги залъгваше и ги правеше по-малко човеци, отколкото са.
Историята се бе омотала като стоманено корабно въже. Тя го сграбчи.
Очите й зейнаха в потрес. После тръгна напред.
— Извинете, ваше височество.
Издърпа обувката от ръцете на Дука и я вдигна над главата си.
Изражението й на сатанинско задоволство представляваше ужасяваща гледка.
А после хвърли обувката.
Стъклото се разби върху стълбите.
По мрамора се пръснаха хиляди проблясващи парченца.
Обвита по цялата дължина на пространство-времето с форма на костенурка, познато като Света на Диска, историята се разтресе. Увисвайки, една осакатена част от нея проряза нощта, опитвайки се да намери сюжет, в който да впие пипалата си.
Дърветата в сечището се раздвижиха. Сенките също. Те не би трябвало да могат да се движат, освен ако светлината не се движи. Тези обаче го правеха.
Тъпанът спря.
От време на време в тишината изпращяваше концентрираната около провесеното палто енергия.
Събота пристъпи напред. Като посегна към палтото, зелени искрици плъзнаха по ръцете му. Той го облече.
Тялото му се затресе.
Ерзюлия Гогол въздъхна.
— Тук си — каза тя. — Все още си ти. Самият ти.
Събота вдигна ръце, стиснати в юмруци. От време на време краката му потрепваха, докато силата в него диво се мяташе да намери излаз, но личеше, че той я владее.
— Най-трудното мина — вече по-спокойно рече тя.
Събота кимна.
Сега, когато силата бушува в него, помисли си тя, той си възвърна огнения дух, който имаше приживе. Не беше особено добър човек, това й бе известно. Генуа не беше пример за гражданска добродетелност. Но той поне никога не бе казвал на хората, че искали да бъдат потискани и че всичко, което прави, било за тяхно добро. Около кръга хората от Нова Генуа — старата Нова Генуа — коленичиха или се поклониха.
Навремето той не беше благ владетел. Но си беше на мястото. Когато се държеше деспотично или арогантно или просто правеше грешки, никога не твърдеше, че има друго оправдание, освен че е по-голям, по-силен и понякога по-гаден от другите. Никога не твърдеше, че го прави, защото е по-добър от другите. И никога не казваше на хората, че трябва да бъдат щастливи, нито им натрапваше някакво щастие. Невидимите хора знаеха, че щастието не е естествено състояние на човечеството и че никой не може да им го поднесе на тепсия.