Събота отново кимна, този път с удовлетворение. Когато отвори уста, между зъбите му проблеснаха искри. А когато тръгна през блатото, алигаторите бързо се отдръпнаха от пътя му.
В дворцовите кухни цареше спокойствие. Огромните табли с печено месо, свинските глави, захапали ябълки, и многослойните плодови салати отдавна бяха отнесени горе. Откъм гигантските мивки в далечния край, където част от прислугата се бе заела с миенето, се разнасяше дрънчене.
Госпожа Приятна, готвачката, си беше приготвила порция рибно филе със сос от раци. Тя не беше най-добрата готвачка в Генуа — госпожа Гогол бе ненадмината с нейния бъркоч, двете обаче бяха сравними, както, да речем, диамант и сапфир. Тя бе дала най-доброто от себе си, за да подготви пищен банкет, защото имаше професионална гордост, но същевременно чувстваше, че не я бива да направи кой знае какво от купчина месо.
Генуезката кухня, както всички прехвалени кухни из мултивселената, бе създадена от хора, които в отчаянието си бяха принудени да употребят продуктите, отхвърлени от господарите им. Никой не би опитал лястовичето гнездо, освен ако не му се налага. Само гладът може да принуди човека да опита за пръв път алигатор. Никой няма да яде перки от акула, ако има възможност да изяде останалата част.
Тя си сипа чаша ром и тъкмо поднасяше лъжицата към устата си, когато почувства, че я наблюдават.
На вратата стоеше висок мъж с черен кожен жакет, увесил на ръката си котешка маска.
Гледаше я много недвусмислено. Госпожа Приятна усети, че й се ще да бе направила нещо с косата си и да бе с по-хубава рокля.
— Какво искаш? — попита тя.
— Искаам да яааам, г’спожоу Прияяятна — каза Грибо.
Тя го изгледа от глава до пети. Напоследък в Генуа се навъртаха всякакви странни типове. Този явно бе от гостите на бала, но в него имаше нещо много… познато.
Грибо беше нещастен. Хората вдигнаха врява само защото бе отмъкнал една печена пуйка от масата. Плюс това кльощавата зъбата самка непрекъснато му се усмихваше и прошепна, че ще го чака по-късно в розовата градина, което изобщо не беше по котешки. Това го обърка, защото тялото му не беше подходящо за целта, а също и нейното. Освен това наоколо имаше прекалено много други мъжкари.
После той бе надушил кухнята. Кухните привличат котките също както гравитацията придърпва скалите.
— Виждали ли сме се преди? — попита госпожа Приятна.
Грибо не отговори. Той бе последвал носа си до някаква купа на една от големите маси.
— Искаам — настоя Грибо.
— Рибешки глави? — учуди се госпожа Приятна. Те на практика си бяха за боклука, въпреки че с малко ориз и няколко вида специален сос от тях можеше да стане такава гозба, че да си оближеш пръстите.
— Искаам — повтори Грибо.
Госпожа Приятна вдигна рамене.
— Щом като искаш сурови рибешки глави, човече, заповядай!
Грибо несигурно пое купата. Не си служеше много добре с пръстите. Озърна се затворнически и се шмугна под масата.
Разнесе се усилено мляскане и шум от стърженето на купата по пода.
Грибо се измъкна навън.
— Млиакоу? — попита той.
Хипнотизирана, госпожа Приятна се пресегна да вземе млякото и една чашка…
— Паааниичкаа — подсказа Грибо.
… и една паничка.
Грибо взе паничката, изгледа я измъчено и я сложи на пода.
Госпожа Приятна зяпна.
Грибо довърши млякото и облиза остатъка от брадичката си. Вече се чувстваше доста по-добре. А ей там гореше силен огън. Той прелази до него, седна, плю върху лапата си и направи опит да си изчисти ушите, което не се получи, понеже необяснимо как нито ушите, нито лапите му бяха с нужната форма. Тогава той се сви, доколкото можа, тоест не особено много, като се вземе предвид, че скелетът му, изглежда, също беше сбъркан.
След известно време госпожа Приятна чу ниско, астматично прохъркване.
Грибо се опитваше да мърка.
Гърлото му не беше с подходящата конструкция.
След малко той щеше да се събуди с лошо настроение и желание за бой.
Госпожа Приятна се върна към вечерята си. Въпреки факта, че огромен мъжага току-що бе изял купа рибешки глави и бе излочил паница мляко пред очите й, а сега лежеше неудобно сгънат пред огнището, тя откри, че не изпитва никакъв страх.
Всъщност се бореше с желанието си да го почеше по коремчето.
Търчейки по дългия червен килим към дворцовите порти и свободата, Маграт изу и другата пантофка. Просто да се махне, това бе най-важното. От беше по-неотложно, отколкото към.