— Казанунда? — провери Леля.
— Аз съм, госпожо Ог.
— Любов моя! — измърмори Баба.
— Как се добра до прозореца? — попита Леля, без да й обърне внимание.
— Винаги знам откъде мога да взема подвижна стълба, госпожо Ог.
— Предполагам, че не знаеш откъде можеш да вземеш ключ?
— Няма да помогне. Пред вратата ви има прекалено много стражи, госпожо Ог. Дори и за легендарен майстор на шпагата като мен. Нейно благородие даде стриктни заповеди. Никой не бива да говори с вас и дори да ви поглежда.
— Как така си в дворцовата стража, Казанунда?
— Един наемник приема каквото му предлагат, госпожо Ог — призна си Казанунда.
— Но всички останали са по два метра, а ти си… по-дребничък.
— Излъгах за ръста си, госпожо Ог. Аз съм световноизвестен лъжец.
— Наистина ли?
— Не.
— А онова, дето си бил най-великият любовник на света?
Настъпи кратка пауза.
— Е, може би съм номер две — рече Казанунда. — Но много се старая.
— Можеш ли да ни снабдиш отнякъде с пила или нещо такова, господин Казанунда? — намеси се Маграт.
— Ще видя какво мога да направя, госпожице.
Лицето изчезна.
— Дали да не си организираме свиждане и да избягаме в чуждите дрехи? — обади се Леля Ог.
— Сега пък си забодох иглата в пръста — промърмори Баба Вихронрав.
— Или да накараме Маграт да прелъсти някой от стражите — предложи Леля.
— Защо не ти? — отвърна Маграт колкото можа по-гадно.
— Добре. Става.
— Млъквайте и двете — заповяда Баба. — Опитвам се да мисля…
Откъм прозореца отново се разнесе шум.
Беше Легба.
Черният петел надникна през решетките, след което отлетя.
— Тръпки ме побиват от тоя — обади се Леля. — Всеки път като го погледна, се сещам за винен кебап и ми става мъчно. — Набръчканото й лице се сбърчи още повече. — Грибо! — възкликна тя. — Къде го оставихме?
— О, той е просто котка — отвърна Баба Вихронрав. — Котките знаят как да се грижат за себе си.
— Той наистина е едно голямо пухче… — Леля спря, защото някой започна да руши стената.
Появи се дупка. Сива ръка се промуши и сграбчи още един камък. Нахлу силен мирис на речна кал. Скалата се трошеше под мощните пръсти.
— Дами? — изрече плътен глас.
— О, господин Събота — рече Леля — от плът и кръв… ще извиняваш за израза, разбира се.
Събота изръмжа нещо и се отдалечи.
На вратата се потропа и някой почна да дрънка с ключовете.
— Да не се застояваме много — заяви Баба. — Хайде.
Помогнаха си една на друга да се проврат през дупката.
Събота бе стигнал до отсрещния край на малък двор, крачейки в посока на бала.
А зад него се влачеше нещо, подобно на опашката на комета.
— Какво е това?
— Дело на госпожа Гогол — намръщи се Баба Вихронрав.
Зад гърба на Събота, разширявайки се, докато се виеше по дирите му до дворцовите врати, струята въздух се насищаше с повече тъмнина. На пръв поглед изглеждаше, сякаш съдържа фигури, които се оформяха и преобразуваха. Във вихрушката за миг проблясваха очи. Долавяха се цвъртене на щурци и жужене на комари, миризма на мъх и воня на речна кал.
— Това е блатото — съобщи Маграт.
— Това е идеята за блатото — поправи я Баба. — Това е, което имаш, преди да имаш блато.
— Олеле… — Леля вдигна рамене. — Е, Ела се измъкна, а и ние също, тъй че това е моментът, в който бягаме, нали? Така се предполага да постъпим.
Нито една не помръдна.
— Хората там вътре не са много добри — след малко се обади Маграт, — но не заслужават алигатори.
— Ей, вещиците, да не сте помръднали! — викна глас зад тях. Половин дузина стражи се бяха скупчили при дупката в стената.
— В града животът определено е по-оживен — отбеляза Леля, измъквайки друга игла от шапката си.
— Те имат арбалети — предупреди я Маграт, — не можеш да направиш кой знае какво срещу арбалет. Урок седми, „Метателни оръжия“, а аз още не съм го минала.
— Не биха могли да дръпнат спусъците, ако си мислят, че имат перки вместо ръце — заплашително рече Баба.
— Хайде да не стигаме дотам, а? — намеси се Леля. — Всеки знае, че добрите винаги побеждават, особено когато ги превишават числено.
Стражите излязоха.
В този момент висока черна фигура безшумно скочи от стената зад тях.
— Ето — рече Леля, — казах ви, че няма да отиде далеч от маминка, нали?
Един-двама от стражите забелязаха, че тя гордо се взира в нещо зад тях, и се обърнаха.
Изправиха се лице в лице с висок широкоплещест мъж с коса като черна грива, превръзка на окото и много широка усмивка.
Стоеше, небрежно скръстил ръце. Изчака, докато прикове изцяло вниманието им, и после бавно разтегна уста.