Неколцина от мъжете отстъпиха бързо.
Един от тях каза:
— По-спокойно! Май че не е въоръ…
Грибо вдигна ръка.
Ноктите се вадят без шум, а би трябвало да правят „дзън“.
Усмивката на Грибо се разшири.
Аха! Още вършат работа…
Един от мъжете бе достатъчно находчив да вдигне арбалета си, но достатъчно загубен да го направи, при положение че Леля Ог е зад него с игла за шапка. Ръката й се плъзна толкова светкавично, че всеки търсещ мъдрост младеж в шафранени одежди щеше веднага и на място да сложи началото на Пътя на госпожа Ог. Мъжът изпищя и изпусна арбалета.
— Мррроооул…
Грибо се метна.
Котките са като вещиците. Не се бият, за да убият, а за да победят. Има разлика. Няма смисъл в убиването на противника. Така той няма да разбере, че е загубил. А за да си истински победител, трябва да имаш противник, който е победен и при това го разбира. Триумфът над труп не носи наслада, но победеният противник, който ще остане победен до края на нещастния си, скапан живот, е истинско съкровище.
Котките, разбира се, не са чак толкова рационални. Те просто обичат да обърнат в бяг противника си, по възможност накуцващ, без опашка и без няколко квадратни сантиметра от козината му.
Техниката на Грибо бе ненаучна и не би издържала срещу някой изкусен фехтовач. Но на негова страна бе фактът, че е почти невъзможно да бъдеш изкусен фехтовач, когато май си налетял на ръчна бетонобъркачка, която ти отхапва ухото.
Вещиците наблюдаваха с интерес.
— Вече можем да го оставим — подкани Леля. — Струва ми се, че се забавлява.
Те забързаха към балната зала.
Оркестърът бе на средата на едно сложно парче, когато първата цигулка случайно погледна към вратата и изпусна лъка си. Виолончелистът се обърна да види каква е причината, проследи неподвижния поглед на колегата си и паникьосан се опита да изсвири партията си отзад напред.
В поредица от бемоли и скрибуцане оркестърът спря да свири. Танцуващите за известно време продължиха просто по инерция, сетне спряха и се засуетиха объркани. А после един по един също погледнаха нагоре.
Събота стоеше на върха на стъпалата.
В тишината се разнесе думкането на тъпан, правейки досегашната музика да изглежда толкова маловажна, колкото свирнята на щурците. Това бе истинската музика, тази, от която кръвта ти кипва. Всяка друга музика, написана някога, бе просто жалък опит за рефрен.
Тя се изля в стаята, а с нея придойдоха жегата и топлият растителен мирис на блато. Във въздуха витаеше усещането за алигатори — не наличието им, а обещанието.
Думкането се усили. Имаше сложни контра ритми, които по-скоро се усещаха, отколкото чуваха.
Събота перна една прашинка от ревера на древното си палто и протегна ръка.
Висока шапка се материализира в ръката му.
Той протегна другата си ръка.
Черно бастунче със сребърна дръжка профуча през празното пространство и бе триумфално уловено.
Той сложи шапката на главата си. Завъртя бастунчето.
Тъпаните ускориха темпото. Само че… може би вече не бяха тъпани, може би ритъмът идваше изпод самите им крака или от стените, или от въздуха. Беше бърз и жарък и хората в залата усетиха, че краката им се движат по собствена воля, защото ритъмът изглежда достигаше до ходилата им през гръбначния мозък, без изобщо да минава покрай ушите.
Краката на Събота също се задвижиха — отмерваха свое собствено стакато по мраморния под.
Той затанцува надолу по стъпалата.
Завъртя се. Подскочи. Пешовете на палтото му изплющяха във въздуха. Приземи се в подножието на стълбата, удряйки крак в земята. Беше досущ като удара на чукчето, потвърждаващо смъртната присъда.
И чак тогава тълпата излезе от вцепенението си.
Чу се как принцът изкряка:
— Не може да е той! Той е мъртъв! Стража! Убийте го!
Диво изгледа стражите близо до стълбите.
Капитанът на стражата пребледня.
— Аз, ъ-ъ, пак ли? Искам да кажа, не мисля, че… — започна той.
— Направи го! Веднага!
Капитанът нервно вдигна арбалета си. Върхът на стрелата правеше осморки пред очите му.
— Казах — направи го!
Стрелата изсвистя.
Чу се тъп звук.
Събота сведе поглед към перата, забити в гърдите му, след което се усмихна и вдигна бастунчето си.
Капитанът се втренчи в него със смъртен ужас. Изпусна арбалета и се втурна да бяга, но успя да направи само две крачки, преди да рухне по лице.
— Не — обади се глас зад принца. — Ето така се убива мъртвец.
Лили Вихронрав пристъпи напред с побеляло от гняв лице.