— Но ти мразиш кръстниците, госпожо Вихронрав — отбеляза госпожа Гогол.
— Ние сме от другите — рече Баба. — Даваме на хората онова, което знаят, че наистина им е необходимо, а не каквото ние си мислим, че трябва да искат.
Сред смаяната тълпа няколко устни помръднаха, докато хората осмисляха чутото.
— Тогава сте приключили с вашето кръстничество — отвърна госпожа Гогол, защото мислеше по-бързо от повечето хора. — Справихте се много добре.
— Не си слушала внимателно — рече Баба. — Кръстничеството означава много неща. От нея може да излезе доста добър владетел. Може и да не я бива за това. Но тя трябва сама да го установи. Без никаква чужда намеса.
— Ами ако кажа не?
— Тогава предполагам, че просто ще продължим с кръстничеството — отвърна Баба.
— Знаеш ли колко дълго се трудих, за да победя? — вирна глава госпожа Гогол. — Знаеш ли какво загубих?
— Е, сега спечели и това е краят — отбеляза Баба.
— Предизвикваш ли ме, госпожо Вихронрав?
Баба се поколеба и изправи рамене. Ръцете й помръднаха едва забележимо встрани. Леля и Маграт леко се отдръпнаха.
— Щом казваш.
— Моята вуду-магия срещу твоето… главознание?
— Щом искаш.
— А какъв е залогът?
— Край на магиите в Генуа — отсече Баба. — Край на историите. Край на кръстничествата. Само хора, които решават сами за себе си. За добро или за зло. Кое е редно и кое не е.
— Приемам.
— И Лили Вихронрав остава на мен.
В цялата зала се чу как госпожа Гогол поема дъх.
— Никога!
— Хъм? — вдигна вежди Баба. — Нали не мислиш, че ще загубиш?
— Не искам да те нараня, госпожо Вихронрав.
— Това е добре — отвърна Баба. — Аз също не искам да ме нараниш.
— Не желая никакви двубои — намеси се Ела.
Те я погледнаха.
— Сега тя е владетелят, нали? — попита Баба. — Трябва да се подчиняваме на думите й.
— Ще стоя настрана от града — заяви госпожа Гогол, без да й обърне внимание, — но Лилит е моя.
— Не.
Госпожа Гогол бръкна в торбата си и размаха парцалива кукла.
— Виждаш ли това?
— Да, виждам.
— Щеше да е за нея. Нека да не е за теб.
— Съжалявам, госпожо Гогол — твърдо рече Баба, — но не мога да отстъпя.
— Госпожо Вихронрав, ти си умна жена. Но си много далеч от дома си.
Баба вдигна рамене. Госпожа Гогол стисна куклата през кръста и я вдигна. Имаше сапфирено сини очи.
— Известна ли ти е огледалната магия? Това е моята огледална магия, госпожо Вихронрав. Мога да направя така, че това да си ти. А после да я накарам да страда. Не ме принуждавай да го сторя. Моля те.
— Както искаш, госпожо Гогол. Но аз ще се оправям с Лили.
— Ако бях на твое място, Есме, щях малко да вдигна гарда — измърмори Леля Ог. — Бива я с тия работи.
— Струва ми се, че може да бъде много отмъстителна — обади се Маграт.
— Към госпожа Гогол изпитвам само най-дълбока почит — рече Баба. — Чудесна жена. Но приказва малко повече, отколкото трябва. Ако бях на нейно място, вече да съм забила няколко големи пирона в онова нещо.
— Така си е — съгласи се Леля. — Не е ли хубаво, че си толкоз добра?
— Да — рече Баба, отново повишавайки глас. — Отивам да открия сестра си, госпожо Гогол. Това е семейна работа.
Тя решително се отправи към стълбите.
Маграт измъкна вълшебната пръчка.
— Ако стори нещо лошо на Баба, до края на живота си ще бъде оранжева, кръгла и пълна със семки — закани се тя.
— Не мисля, че Есме ще одобри подобно нещо — рече Леля. — Не се безпокой. Тя не вярва на цялата тая работа с иглите и куклите.
— Тя не вярва на нищо. Но това няма значение! Госпожа Гогол вярва! Това си е нейната нощ! За нея това има значение.
— Мислиш ли, че Есме не знае?
Баба Вихронрав стигна до основата на стъпалата.
— Госпожо Вихронрав!
Баба се обърна.
Госпожа Гогол държеше в ръка дълга треска. Ядосано клатейки глава, тя прободе с нея крака на куклата.
Всички видяха как Есме Вихронрав трепна.
Друга клечка се заби в парцалената ръка.
Баба бавно вдигна ръка и потрепери, когато докосна ръкава си. После, леко накуцвайки, продължи нагоре по стълбите.
— Следващото може и да е сърцето, госпожо Вихронрав! — извика госпожа Гогол.
— Сигурна съм, че е така. Разбираш си от работата. Знаеш, че те бива — отвърна Баба, без да се обръща.
Госпожа Гогол забоде още една клечка в крака. Баба залитна и се хвана за парапета. Близо до нея пламтеше голям факел.
— Следващия път! — викна госпожа Гогол. — Разбираш ли? Следващия път. Мога да го направя!