Баба се обърна.
Изгледа стотиците вдигнати към нея лица.
Когато проговори, гласът й бе толкова тих, че трябваше да се напрегнат, за да я чуят.
— Разбира се, че можеш, госпожо Гогол. Ти наистина вярваш в това. Само ми припомни още веднъж — играем за Лили, нали? И за града?
— Какво значение има сега? Няма ли да се предадеш?
Баба Вихронрав пъхна кутре в ухото си и замислено го завъртя.
— Не. Не мисля, че сега ще направя това. Гледаш ли, госпожо Гогол? Гледаш ли много внимателно?
Погледът й обходи стаята и за частица от секундата се спря върху Маграт.
После се протегна много бавно и пъхна ръката си чак до лакътя в пламъка на факела.
А куклата в ръцете на Ерзюлия Гогол избухна в пламъци.
Тя продължи да гори дори след като вещицата изпищя и я изпусна на пода. Продължи да гори чак докато Леля Ог, подсвирквайки с уста, се дотътри с една кана плодов сок от бюфета и я изгаси.
Баба изтегли ръката си. Бе непокътната.
— Това е главознание. Единственото, което има значение. Всичко останало е просто бошлаф работа. Надявам се, че не те нараних, госпожо Гогол.
Тя продължи нагоре по стълбите.
Госпожа Гогол не откъсваше очи от мократа пепел. Леля Ог общително я потупа по рамото.
— Как успя да го направи? — промълви госпожа Гогол.
— Тя не го направи. Остави теб да го направиш — рече Леля. — Трябва да внимаваш, като Есме Вихронрав е наоколо. Искам да ги видя ония Зенблудисти как ще се изправят пред нея някой ден.
— И тя е добрата кръстница? — попита Барон Събота.
— Ъхъ — отвърна Леля. — Чудно наистина как се обърнаха нещата.
Тя замислено се загледа в празната кана от плодов сок, която все още държеше.
— Това, което й липсва — рече Леля с тона на някой, достигнал до заключение след продължителен и дълбок размисъл, — са няколко банана, ром и малко трева…
Когато Леля тръгна решително да търси „дай Киро“, Маграт я дръпна за роклята:
— Не сега. По-добре да отидем при Баба! Може да има нужда от нас!
— Не би ми хрумнало — заяви Леля. — Не ми се ще да съм на мястото на Лили, когато Есме я сгащи.
— Но никога не съм виждала Баба толкова възбудена. Всичко може да се случи.
— Голяма работа…
Леля многозначително кимна на един лакей, който бе от досетливите и скочи в готовност.
— Но тя може да направи нещо… ужасно.
— Хубаво. Винаги й се е искало — рече Леля. — Още едно бананово, дай, Киро, Махатма сан, бърже.
— Не. Идеята не е добра — настоя Маграт.
— О, добре. — Леля подаде празната чаша на Барон Събота, който я пое в нещо като хипнотичен транс. — Ей сега отиваме да оправим бъркотията — рече тя. — Съжаляваме за тука. Вие продължавайте с купона… ако някой все още има сили.
След като вещиците тръгнаха, госпожа Гогол се наведе и вдигна мокрите останки от куклата.
Неколцина от присъстващите се закашляха.
— Това ли е всичко? — попита Баронът. — След цели дванадесет години?
— Принцът е мъртъв — отвърна госпожа Гогол. — Знаеше се предварително.
— Но ти ми обеща, че ще бъда отмъстен.
— Мисля, че ще бъдеш отмъстен. — Госпожа Гогол хвърли куклата на пода. — Лилит се опитва да ме надвие от дванадесет години и не успя. А тази дори не се изпоти. Затова мисля, че ще бъдеш отмъстен.
— Не си длъжна да спазиш обещанието си!
— Напротив. Все нещо трябва да запазя. — Госпожа Гогол сложи ръка върху рамото на Ела. — Това е то, момичето ми. Твоят дворец. Твоят град. Никой тук не ще го отрече.
Тя изгледа гостите. Един-двама отстъпиха назад.
Ела вдигна поглед към Събота.
— Чувствам, че те познавам. — Тя се обърна към госпожа Гогол и добави: — Теб също. И двамата съм ви виждала… много отдавна.
Барон Събота отвори уста. Госпожа Гогол го възпря с ръка.
— Обещахме. Никакво вмешателство.
— Дори ние?
— Дори ние. — Тя отново се обърна към Ела. — Ние сме просто обикновени хора.
— Значи… — рече Ела. — Слугувах години наред в кухнята… а сега… трябва да управлявам града? Просто ей така?
— Така става.
Ела сведе поглед, потънала в размисъл.
— И всичко, което кажа, хората трябва да го изпълняват? — невинно попита тя.
От тълпата се разнесоха няколко нервни прокашляния.
— Да — отвърна госпожа Гогол.
Ела продължи да стои, забила очи в пода, несъзнателно гризейки нокътя си. После вдигна поглед:
— Тогава първото нещо, което ще се случи, е краят на бала. Веднага! Аз отивам да открия карнавала. Винаги съм искала да танцувам на карнавала. — Изгледа разтревожените лица около себе си. — Никой друг не е длъжен да идва — добави тя.
Благородниците в Генуа имаха достатъчно опит, за да знаят какво значи, когато владетелят каже, че нещо не е задължително.