За броени минути залата се опразни напълно, с изключение на три фигури.
— Но… но… аз исках отмъщение — възкликна Баронът. — Исках смърт. Исках дъщеря ни да властва.
— ДВЕ ОТ ТРИ НЕ Е ЗЛЕ.
Госпожа Гогол и Баронът се извърнаха. Смърт остави питието си и пристъпи напред.
Барон Събота се изправи.
— Готов съм да дойда с теб — рече той.
Смърт сви рамене. Сякаш внушаваше — готов или не, на него му е все едно.
— Но те задържах — добави Баронът. — Цели дванадесет години! — Той прегърна Ерзюлия през рамо. — Когато ме убиха и ме хвърлиха в реката, ние откраднахме живот от теб!
— ТИ СПРЯ ДА ЖИВЕЕШ. НЕ СИ УМИРАЛ. АЗ НЕ ДОЙДОХ ЗА ТЕБ ТОГАВА.
— Не дойде ли?
— СРЕЩАТА МИ С ТЕБ БЕ ЗА ТАЗИ ВЕЧЕР.
Баронът подаде бастунчето си на госпожа Гогол. Махна високата черна шапка от главата си. Отърси палтото от раменете си.
В гънките му запращя силата.
— Край на Барон Събота — рече той.
— ВЕРОЯТНО. ХУБАВА ШАПКА.
Баронът се обърна към Ерзюлия.
— Мисля, че трябва да тръгвам.
— Да.
— Ти какво ще правиш?
Заклинателката сведе поглед към шапката в ръцете си.
— Ще се върна в блатото.
— Би могла да останеш тук. Нямам вяра на тази чуждестранна вещица.
— Аз имам. Ще се върна в блатото. Защото на някои истории трябва да се сложи край. Каквото и да излезе от Ела, тя ще трябва да го постигне сама.
Скоро стигнаха до кафявите мрачни води на реката. Баронът поспря на брега.
— А тя ще бъде ли щастлива во веки веков?
— НЕ ВЕЧНО. НО ВЕРОЯТНО ДОСТАТЪЧНО ДЪЛГО.
И така историите намират края си.
Злата вещица е победена, опърпаната принцеса си връща трона, царството е спасено. Отново идват щастливи дни. Щастливи во веки веков. Което означава, че животът свършва тук.
Историите се стремят към завършек. Те не се интересуват какво става след това…
Леля Ог пъхтеше по коридора.
— Не съм виждала Есме такава досега. Държи се много особено. Може да бъде опасна за себе си.
— Тя е опасна за всички — рече Маграт. — Тя…
Жените-змии се изпречиха на пътя им.
— Погледни го така — промърмори Леля. — Какво могат да ни сторят?
— Не понасям змии — тихо каза Маграт.
— Имат типичните зъби, разбира се — рече Леля, сякаш провеждаше семинар. — Хайде, момичето ми. Да видим можем ли да минем по друг път.
— Мразя ги.
Леля задърпа Маграт, тя обаче не помръдна.
— Хайде де!
— Наистина ги мразя!
— От по-далеч ще ги мразиш дори още по-добре!
Сестрите вече бяха почти до тях. Не ходеха, а се плъзгаха. Вероятно в момента Лили бе разконцентрирана, защото те бяха по-змиеподобни отвсякога. На Леля й се стори, че под кожата им прозират люспи. Челюстите им бяха безподобно разкривени.
— Маграт!
Една от сестрите се пресегна. Маграт изтръпна.
Жената-змия отвори уста.
Тогава Маграт вирна брадичка и сякаш в полусън й нанесе толкова силен удар, че я запрати на няколко крачки по коридора.
Не беше удар, фигуриращ в разните Похвати или Пътища. Никой досега не бе скицирал схемата му, нито го бе упражнявал пред огледало с превръзка на главата. Идваше направо от алманаха с вродените, панически инстинкти за самосъхранение.
— Използвай пръчката! — извика Леля, хвърляйки се напред. — Недей да им се нинджиш! Използвай пръчката! Тя е за това!
Другата змия инстинктивно се обърна да проследи движението. Това показва защо инстинктите не винаги са ключът към оцеляването — Маграт я фрасна по тила. С пръчката. Тя залитна и се обезформи, докато падаше.
Проблемът с вещиците е, че никога не бягат от неща, които наистина мразят.
А проблемът с малките космати животинки, заклещени в ъгъла, е, че понякога, макар и рядко, някое от тях се оказва мангуста.
Баба Вихронрав винаги се бе чудила: какво му е толкова специалното на пълнолунието? То си беше само един голям кръг светлина. А обратната страна на луната си беше просто тъмнина.
Но някъде по средата, когато луната бе между царствата на светлината и мрака и беше на ръба… може би точно тогава една вещица би могла да повярва в нея.
Сега над блатните мъгли плуваше половин луна.
Огледалният кът на Лили отрази студената светлина, както и всичко останало. Трите метли бяха опрени на стената.
Баба взе своята. Роклята й не беше с правилния цвят, а и шапката не беше на главата й. Нуждаеше се от нещо, с което бе свикнала.
Нищо не помръдваше.
— Лили? — меко се обади Баба.
Собственият й образ я изгледа от огледалата.