— Всичко може да свърши сега — рече Баба. — Можеш да се качиш на моята метла, а аз ще взема на Маграт. Тя може винаги да се качи при Гита. А госпожа Гогол няма да те преследва. Уредих го. У дома добре ще ни дойдат няколко вещици в повече. И край на кръстничеството. Край на убийствата на бащи, чиито дъщери са отредени за историята. Знам, че затова си го направила. Ела си вкъщи. Не можеш да ми откажеш.
Огледалото безшумно се плъзна назад.
— Опитваш се да бъдеш любезна с мен? — обади се Лили.
— Не мисли, че не ми коства доста усилия — каза Баба с по-нормален тон.
Когато Лили пристъпи в сумрака, роклята й изшумоля.
— И така, ти надви блатната жена.
— Не.
— Но вместо нея тук си ти.
— Да.
Лили взе метлата от ръцете на Баба и я разгледа.
— Никога не съм пробвала някое от тия неща. Просто сядаш отгоре и офейкваш, а?
— С тази трябва доста да се засилиш, за да отлепи — отвърна Баба. — Но да, основната идея е такава.
— Хмм. Знаеш ли какво символизира метлата? — попита Лили.
— Да не е нещо като майските дървета и народните песни?
— О, да.
— Тогава не искам да го чувам.
— Разбирам защо. — Лили й върна метлата и заяви: — Аз оставам тук. Госпожа Гогол може и да е използвала някой нов трик, но това не значи, че е спечелила.
— Не, виж какво, всичко свърши — повтори Баба. — Така става, като превърнеш реалния свят в приказка. Не би трябвало никога да го правиш. Не бива да превръщаш реалния свят в приказка. Не бива да се отнасяш с хората, сякаш са приказни герои, сякаш са пионки. Но ако го правиш, трябва да знаеш кога свършва приказката.
— Да си сложиш чисто новите обувки и да танцуваш до зори? — вметна Лили.
— Нещо такова, да.
— Докато всички останали си живеят щастливо во веки веков?
— За това не знам — рече Баба. — Това си зависи от тях. Онова, за което аз говоря, е, че нямаш право на повече опити. Ти загуби.
— Знаеш, че Вихронравови никога не губят — вирна глава Лили.
— Една от тях ще се научи тази нощ — натърти Баба.
— Но ние сме извън историите. Аз, защото съм… медиумът, чрез който се връщат към живот, а ти, защото искаш да ги погубиш. Ние сме неутралните. Ние сме свободните…
Зад тях се разнесе шум. Физиономиите на Маграт и Леля се появиха над ръба на стълбището.
— Трябва ли ти някаква помощ, Есме? — внимателно попита Леля.
Лили се разсмя.
— Ето ги твоите змийчета, Есме. Знаеш ли — добави тя, — ти наистина си също като мен. Не го ли знаеше? Няма мисъл, минала през главата ми, която да не ти е хрумвала. Няма нещо, което да съм направила и което ти не си възнамерявала да направиш. Но никога не ти е стискало. Това е разликата между такива като мен и такива като теб. Ние имаме смелостта да направим онова, за което вие само си мечтаете.
— Така ли мислиш? Че си мечтая?
Лили мръдна пръста си. Маграт полетя откъм стълбището, мятайки безпомощно крака. Неистово размахваше вълшебната пръчка.
— Ето това обичам да гледам — сподели Лили. — Как хората си пожелават нещо. Аз никога не съм си пожелавала нищо. Винаги съм изпълнявала желания. Толкова по-благородно е.
Маграт скръцна със зъби.
— Убедена съм, че не би ми отивало да приличам на тиква, скъпа моя — рече Лили и самодоволно махна с ръка. Маграт се издигна още по-нагоре.
— Ще се учудиш какви неща мога да правя — замечтано каза Лили, докато по-младата вещица плавно се носеше над каменните плочи. — И ти трябваше да опиташ огледалата, Есме. Правят чудеса с душата. Позволих на блатната жена да оцелее само защото нейната омраза беше стимулираща. Знаеш ли, обичам да ме мразят. Всъщност ти знаеш. Това е вид уважение. Показва, че постигаш нещо. То е като студен душ в горещ ден. Когато глупците се окажат лишени от власт, когато се озлобят от безсилие, когато са победени и не им остава нищо, освен воя на зейналата в стомасите им язва — е, честно казано, това е като молитва. А историите… да управляваш историите… да се възползваш от тяхната сила… от техния уют… сврян в самия им център… Можеш ли да разбереш? Самото удоволствие да видиш как събитията се повтарят. Винаги съм обичала шаблоните. Между другото ако тая Ог не престане с опитите си да се промъкне зад гърба ми, наистина ще оставя малката ви приятелка да се наслади на изгледа към двора, а после, Есме, бих могла просто да загубя интерес.
— Само си обикалях — каза Леля. — Няма закон срещу това.
— Ти промени историята по твоя начин, а сега аз ще го направя по моя — продължи Лили. — И пак повтарям… всичко, което се иска от вас, е да си тръгнете. Просто се махнете. Това, което се случва тук, няма значение. Това е един град на едно много далечно място, за който вие не знаете почти нищо. Не съм съвсем сигурна, че мога да те надиграя — добави тя, — но тези двете… не им стигат силите. Мога да ги смажа. Надявам се, че ти е известно. Тъй че тази вечер, предполагам, една от Вихронравови се научава да губи, нали?