Известно време Баба остана смълчана, опряна на безполезната си метла.
— Добре. Смъкни я долу. И тогава ще призная, че си спечелила.
— Ще ми се да ти вярвах — рече Лили. — О… но ти си добрата, нали? Трябва да си удържиш на думата.
— Само гледай — отвърна Баба. Отиде до парапета и надникна надолу. Двуликата луна бе все още достатъчно ярка, за да освети кълбящата се мъгла, която обвиваше двореца като море.
— Маграт? Гита? — повика ги тя. — Съжалявам за това. Ти спечели, Лили. Няма нищо, което мога да направя.
И скочи.
Леля Ог се спусна напред и погледна през ръба точно в момента, в който смътната точица изчезна сред мъглите.
И трите фигури, останали на кулата, дълбоко си поеха въздух.
— Това е номер — усъмни се Лили. — За да ме свари неподготвена.
— Не е! — изкрещя Маграт, свличайки се върху камъните.
— Тя имаше метла — напомни Лили.
— Но не работи! Няма да тръгне! — извика Леля и после, крачейки към слабата фигура на Лили, застрашително добави: — Така. Скоро ще изтрием тоя самодоволен израз от лицето ти…
Тя се закова, когато метална болка проряза тялото й.
Лили се разсмя.
— Истина е, така ли? — рече тя. — Да. На лицата ви е изписано. Есме бе достатъчно умна, за да знае, че не може да спечели. А вие не се дръжте глупашки. И не насочвай тази тъпа пръчка към мен, госпожице Чеснова. Старата Дезидерата щеше отдавна да ме е победила, ако можеше. Хората изобщо не вникват в нещата.
— Трябва да слезем долу — настоя Маграт. — Може би лежи там…
— Така, така. Бъдете добрички. Само за това ви бива — присмя се Лили, докато те тичаха към стъпалата.
— Но ще се върнем — изръмжа Леля Ог. — Дори ако се наложи да живеем в блатото с госпожа Гогол и да ядем змийски езици!
— Разбира се — Лили повдигна вежди. — Това и казах. Човек има нужда от такива като вас около себе си. Иначе никога не е съвсем сигурен дали още го бива за нещо. Това е начин да поддържаш нивото.
Тя проследи с поглед как те изчезват надолу по стъпалата.
Над кулата се изви вятър. Лили събра полите си и отиде до ръба, откъдето можеше да види как потоците мъгла се стичат по покривите далече долу. Слабо се чуваше музика от далечния карнавал, който с танцова стъпка се виеше по улиците.
Скоро щеше да настъпи полунощ. Истинската полунощ, не някаква преоценена версия, причинена от старици, лазещи из часовниците.
Лили се опита да погледне през мрака до основата на кулата.
— Наистина, Есме — промърмори тя, — много тежко приемаш провалите.
Леля се пресегна и задърпа Маграт, която препускаше надолу по извитите стълби.
— Забави малко темпото, ако обичаш — изхриптя тя.
— Но тя може би страда!…
— Ти също ще страдаш, ако се препънеш. Освен това — додаде Леля — не мисля, че Есме лежи някъде като безформена купчина. Това не е начинът, по който тя би си отишла. Мисля, че го направи просто за да е сигурна, че Лили ще забрави за нас и ще ни остави на мира. Предполагам си е мислила, че сме — как се наричаше оня тип от Тсорт, дето можеше да бъде ранен само ако го уцелят в точно определено място? Никой не успял да го победи, докато не разбрали номера. Май че беше коляното му. Ние сме нейното Тсортово коляно, разбираш ли?
— Но нали знаем, че за да подкара метлата си, трябва да се движи ужасно бързо! — изкрещя Маграт.
— Да, знам — отвърна Леля. — И аз това си помислих. А сега си мисля… колко бързо се движиш, докато падаш? Имам предвид, право надолу?
— Ами… не знам.
— Май Есме е решила, че си струва да разбере — рече Леля. — Ето това мисля.
Иззад завоя се появи фигура, тежко изкачваща стъпалата. Те вежливо се отдръпнаха да й направят път.
— Ще ми се да се сетя къде точно трябваше да бъде улучен — измърмори Леля. — Сега ще ме гризе цяла нощ.
— В ПЕТАТА.
— Вярно ли? О, благодаря.
— НА ВАШИТЕ УСЛУГИ.
Фигурата продължи нагоре по пътя си.
— Имаше хубава маска, нали? — за всеки случай отбеляза Маграт.
Те се спогледаха, за да намерят потвърждение в очите си.
Маграт пребледня. Погледна нагоре към стълбите.
— Май трябва да изтичаме обратно горе и… — започна тя.
Леля Ог беше доста по-възрастна.
— Мисля, че трябва да вървим — поправи я тя.