Прекалено добър. Мона беше написала: „Абсолютно секси, абсолютно изкусителен, абсолютно парче!“ във файла с името „Майкъл“.
„Мисли за Майкъл Къри: Сега той е дори по-привлекателен, отколкото преди инфаркта, като огромен звяр с ранена лапа, рицар със строшен крак, лорд Байрон с изкривения си крак.“
Тя винаги бе смятала, че Майкъл е „убийствен“. Нямаше нужда сънищата да й казват това, въпреки че всъщност й бяха вдъхнали кураж. Цялата тази история с чичо Жулиен някак й подсказваше, че Майкъл е невероятно завоевание. А освен това разбра, че когато Древната Евелин е била на тринайсет — на нейната възраст — чичо Жулиен е легнал с нея в стаята си на тавана на къщата на Първа улица и от този забранен съюз се е родила бедната Лаура Лий, майката на Джифорд и Алисия. Чичо Жулиен беше дал на Древната Евелин грамофона и й беше казал: „Отнеси го от тази къща, преди да са дошли. Отнеси го и го пази…“.
„… Това беше налудничав замисъл. Никога не съм вярвал в магиите, трябва да го разбереш, Мона. Но трябваше да се опитам да направя нещо. Мери Бет бе започнала да изгаря книгите ми още преди смъртта ми. Гореше ги на моравата отвън, сякаш бях някакво дете без права и достойнство. Този грамофон беше нещо като малка магия, центъра на волята ми.“
Докато сънуваше, всичко й се струваше съвсем ясно и разбираемо, но още на следващия ден „налудничавият замисъл“ беше вече напълно забравен. „Добре. Грамофонът. Чичо Жулиен иска той да бъде при мен. Магии, любимото ми нещо.“
А какво се бе случило с този проклет грамофон.
Чичо Жулиен си беше направил толкова голям труд да го измъкне от къщата през 1914 година — ако се приемеше, че сексът с тринайсетгодишно момиче е голям труд — и когато Древната Евелин бе опитала да предаде грамофона на Мона, Джифорд и Алисия се скараха ужасно. О, беше кошмарен ден.
Мона никога не ги беше виждала да си крещят така.
— Няма да й даваш грамофона! — пищеше Джифорд. Втурна се към Алисия и я зашлеви неколкократно, опитваше се да я избута от спалнята, където беше грамофонът.
— Не можеш да направиш това, тя е моя дъщеря и Древната Евелин каза, че той е неин! — крещеше Алисия.
От деца се карат така, каза й Древната Евелин, не обръщай внимание. Тя бе останала в салона.
— Джифорд няма да счупи грамофона. Ще дойде време и той ще е твой. Никой Мейфеър не може да счупи грамофона на Жулиен. А колкото до перлите, Джифорд може да ги задържи засега.
На Мона не й пукаше за перлите.
Древната Евелин не проговори следващите три или четири седмици.
Джифорд се разболя и не се оправи с месеци. Кавгите явно я изтощаваха. Чичо Райън я отведе в Дестин, Флорида, за да си почива в къщата на плажа. Същото се бе случило и след погребението на Деидре; леля Джифорд беше толкова зле, че чичо Райън я отведе в Дестин. Леля Джифорд винаги бягаше в Дестин, при белия пясък и чистите води на залива, към спокойствието и тишината на малката модерна къща, където нямаше нито паяжини, нито семейна история.
Но най-ужасно за Мона беше, че леля Джифорд така и не й даде грамофона! Когато тя все пак я притисна и настоя да й каже къде е, леля Джифорд отвърна:
— Отнесох го на Първа улица. Перлите също. Върнах ги, там са на сигурно място. Там са всичките неща на чичо Жулиен, заедно със спомена за него.
Алисия отново се разкрещя и те пак се скараха. В един от сънищата чичо Жулиен бе казал, докато танцуваше под звуците на грамофона:
— Валсът от „Травиата“, дете мое, е подходяща музика за една куртизанка. — Той танцуваше, а тънкото сопрано пееше ли, пееше.
Беше чула мелодията съвсем ясно. Не се случва често да си тананикаш история, чута насън. Прекрасното пращене на грамофона. Древната Евелин разпозна мелодията, която Мона тананикаше. Беше от Верди — арията на Виолета.
— Това беше плоча на Жулиен — каза Евелин.
— Да, но как да стигна до грамофона? — попита го Мона в съня си.
— Никой в това семейство ли не може да измисли нищо сам? — почти проплака чичо Жулиен. — Толкова съм уморен. Не виждаш ли? Ставам все по-слаб и по-слаб. Cherie, моля те, носи виолетова панделка. Розовата не ми харесва, въпреки че е доста скандална на тази червена коса. Носи виолетова заради чичо Жулиен. Толкова съм изморен…