Майкъл можеше да говори като нюорлиънски полицай и в следващия миг — като училищен директор. „Неустоима комбинация — бе написала Мона в компютърния си дневник.“ А после си спомни за предупреждението на чичо Жулиен: „Този мъж е твърде добър“.
— А аз лоша ли съм? — прошепна тя в тишината. — Не съм.
Мона наистина нямаше и най-малкото съмнение, че не е лоша. Подобни мисли бяха твърде старомодни за нея и типични за чичо Жулиен, особено за Жулиен от сънищата й. Когато беше по-малка, не знаеше точните думи за това, но сега го разбираше: „Самоиронизиращ се, самоосъждащ се“, това бе написала в поддиректорията \WS\JULIEN\CHARACTER в папката SUNISHTA.
Прекоси кухнята и бавно мина през тесния килер — откъм верандата проникваше бяла светлина, която красиво озаряваше дъските по пода. Трапезарията беше огромна. Според Майкъл дъските на пода бяха положени през трийсетте, но Жулиен й беше казал, че е станало през деветдесетте години на деветнайсети век — настилката се наричала дървен килим и го доставили на ролка. Какво ли се очакваше от нея да прави с онова, което Жулиен й беше казал в сънищата?
Виждаше изненадващо ясно мрачните стенописи — плантацията Ривърбенд, където бе роден Жулиен, и старомодния свят на захарната фабрика, бараките на робите, конюшните и каретите, които минаваха по стария път покрай реката. Но тя имаше котешко зрение, нали така? Обичаше тъмнината. Чувстваше се сигурна и някак у дома си в мрака. Приискваше й се да запее. Не можеше да обясни на хората колко добре се чувства, когато се скита сама в тъмнината.
Мина покрай дългата маса, сега чиста, гола и гладка, макар че само няколко часа по-рано на нея бе наредено угощението за Марди Грас — кралски кейкове и сребърна купа за пунш, пълна с шампанско. Боже, Мейфеър със сигурност са яли до премала тук, помисли си тя. Всички бяха толкова щастливи, че Майкъл пожела да остане в къщата въпреки изчезването на Роуан при толкова мистериозни обстоятелства. Дали той знаеше къде е тя?
Леля Беа бе казала през сълзи: „Сърцето му е разбито!“.
Е, сега идваше едно хлапе с чудодейно лепило за разбити сърца! Дръж се свят, малката Мона пристига.
Тя мина през голямата врата с форма на ключалка към предния салон, където спря и сложи ръце на рамката — точно както чичо й Жулиен бе изобразяван на старите портрети, на тази врата или на друга. Почувства тишината и необятността на къщата, подуши нейния свят.
Тази миризма я караше да се чувства… как? Почти гладна. Беше вкусна. Не като бонбони лакта, не, не като карамел, не и като шоколад, но нещо гъсто като тях, сякаш хиляда миризми бяха пресовани в една. Както когато за първи път опитваш покрита с шоколад пияна вишна. Или пък шоколадово яйце от „Кетбъри“.
Не, трябваше да открие по-добро сравнение. Нещо, което не беше за ядене. Може би миризмата на горещ катран? Тя също я вълнуваше, както и миризмата на бензин, от която буквално не можеше да се откъсне. Но тази тук беше нещо повече.
Тръгна през салона и забеляза мигащите светлинки на друга аларма. Не бяха включени, чакаха. Миризмата стана по-силна, когато стигна подножието на стълбите.
Знаеше, че чичо Райън е огледал всичко тук, че дори след като кръвта е била отмита и китайският килим от салона — отнесен, той бе дошъл с някакъв химикал, който кара останалата кръв да сияе в мрака. Е, сега и нея я нямаше. Просто я нямаше. Той се бе погрижил за това, преди Майкъл да се прибере от болницата и се кълнеше, че не се усеща никаква миризма.
Мона си пое дълбоко дъх. Да, миризмата пораждаше у нея някакъв копнеж. Както когато пътуваше с автобуса към центъра при едно от своите бягства — сам-самичка и безгрижна, неустрашима — и усети миризмата на вкусна скара. Слезе от автобуса да провери откъде идва — беше малък ресторант във Френския квартал, в една порутена сграда на Еспланада авеню. Но вкусът на скарата не бе и наполовина толкова добър, колкото миризмата.
Но ето че отново се върна на храната, а това тук не беше храна.
Тя огледа всекидневната, за да види как Майкъл е променил къщата след бягството на Роуан. Разбира се, китайският килим го нямаше. Нали целият беше в кръв. Но не беше ли променена и старата схема на двойните салони? Да, точно така. Това си беше чисто богохулство.