Сега имаше само един огромен салон, с грамаден мек диван под арката. Красив ансамбъл от френски столове — сякаш чу чичо Жулиен да изрича това — но претапицирани с нова златиста дамаска и с дамаска на ивици, и двете упадъчно разкошни. Имаше и стъклена маса, през която се виждаха тъмните кехлибарени цветове на огромния стар килим. Сигурно бе дълъг към двайсет и пет фута, щом покриваше двете стаи и се простираше от камина до камина. И колко стар изглеждаше, сякаш бе свален от нещата на тавана, а може и наистина да беше така. Може би Майкъл го бе взел оттам заедно със златистите столове.
Разправяха, че единственото му желание, след като се прибрал у дома, било да промени двойния салон. Свалил и нещата на Жулиен. Сега всичко изглеждаше съвсем различно.
Явно Майкъл искаше да изличи всяка следа от Роуан; искаше да промени стаите, в които бяха прекарали най-щастливите си мигове. Някои от столовете бяха поизбелели, дървото бе очукано на места, а килимът на пода от борова сърцевина изглеждаше съвсем тънък, сякаш от коприна.
Може би всички мебели са били изпръскани с кръв. Никой нямаше да каже на Мона какво точно е станало. Никой, освен чичо Жулиен. А в сънищата си тя рядко бе дотолкова адекватна, че да го попита. Чичо Жулиен само говореше ли говореше, танцуваше ли танцуваше.
Грамофонът го нямаше в тази стая. Щеше да е голям късмет, ако бяха свалили и него, заедно с останалите неща, но не го бяха направили. Тя не бе чула някой да споменава, че са го намерили.
Всеки път, когато идваше в къщата, оглеждаше първия етаж. Майкъл слушаше някакъв касетофон в библиотеката, но тази стая беше тиха, голямото пиано „Бьозендорфер“ в ъгъла, пред втората камина, изглеждаше просто като част от мебелировката, като нещо, което не би произвело звук.
Тази стая още беше красива. Колко хубаво беше преди — да се тръшне на мекия диван, от който се виждаха всички огледала, двете мраморни камини — едната отляво, а другата отдясно, и двете врати, точно срещу старата веранда на Деидре.
Да, много удобна позиция и много омайваща стая. Понякога тя танцуваше на голите дъски в двойния салон на Амелия стрийт, мечтаеше за огледала, за огромна печалба от инвестиционните фондове, създадени с пари, които щеше да заеме от „Мейфеър и Мейфеър“.
Само още една година, мислеше си. Ще разбия пазара, ако успея да открия поне един човек, готов да рискува в тази тромава фирма! Нямаше смисъл да ги пита как да поправи къщата на Амелия стрийт. Древната Евелин винаги отпращаше бояджиите и другите работници. Тя обожаваше своята „тишина“. Пък и какъв смисъл имаше да се ремонтира къща, в която Патрик и Алисия просто се напиваха през цялото време, а Древната Евелин се бе превърнала в част от мебелировката?
Мона си имаше свое собствено пространство, голямата спалня на втория етаж над Булеварда. Там държеше компютъра, дисковете, файловете, всички книги. И нейният ден щеше да настъпи. А дотогава имаше достатъчно време след училище да проучва акциите, ценните книжа, финансовите инструменти и прочие.
Мечтата й беше да управлява свой собствен инвестиционен фонд, наречен „Мона Едно“. Щеше да покани Мейфеър да се включат и щеше да подбира внимателно всяка компания, в която да инвестират, на базата на това доколко е чувствителна към финансовата среда.
Мона знаеше от „Уолстрийт Джърнъл“ и от „Ню Йорк Таймс“, че компаниите, които се променят спрямо средата, осъществяват големите печалби. Например някой изобретяваше микроб, който яде мазнините и може да почисти вместо теб фурната ти — това бе вълната на бъдещето. „Мона Едно“ щеше да стане легенда сред инвестиционните фондове, като „Фиделити Маделан“ или „Никълъс II“. Мона можеше да започне и сега, ако някой й дадеше шанс, ако Светът на Възрастните се отвореше мъничко, съвсем мъничко, за да я допусне вътре!
Чичо Райън, разбира се, беше заинтригуван, развеселен, изумен и объркан, но не би й дал шанс.
— Продължавай да се учиш — каза й той. — Но трябва да кажа, че съм впечатлен от твоите познания за пазара. Откъде научи всичко това?
— Шегуваш ли се? Оттам, откъдето и ти — отвърна тя. — От вестниците и от интернет, следя денонощно всички статистики. — Тя говореше за модема в компютъра си и за многобройните бюлетини, които можеше да отвори. — Ако искаш да разбереш нещо за борсата посред нощ, не се обаждай в офиса. Обади се на мен.
Как се бе смял Пиърс.
— Да, просто се обади на Мона!
Но чичо Райън бе заинтригуван въпреки умората от Марди Грас. И все пак не достатъчно, защото й каза: