Той се засмя много, много иронично.
— Ами ако жена ми Роуан се прибере и те завари тук с мен, да говориш за секс и политически решения?
— Твоята жена няма да се прибере — каза Мона и в същия миг съжали за думите си. Не искаше да произнася нещо толкова ужасно, толкова депресиращо. Лицето му й показа, че и той мисли така. — Исках да кажа, че тя…
— Тя какво, Мона? Кажи ми. — Говореше тихо и ужасно сериозно. — Какво знаеш? Кажи ми какво се крие в малката ти мейфеърска главичка? Къде е жена ми? Хайде, изречи някакво пророчество.
Мона въздъхна. Опита се да говори съвсем тихо, като него.
— Никой не знае. Те са много изплашени, но не знаят. А аз имам усещането, че… тя не е мъртва, но… е, може би вече нищо няма да е същото. — Погледна го. — Разбираш ли какво имам предвид?
— Значи ти имаш чувството, че тя няма да се върне? Това ли искаш да ми кажеш.
— Да, нещо такова. Виж, аз не знам какво е станало в нощта на Коледа, нито пък искам ти да ми кажеш. Но сега държа ръката ти, нали? Ние говорим за случилото се и ти се притесняваш за нея, пулсът ти е добър. Ти не си толкова болен. Те те упояват. Прекаляват с грижите. Паникьосват се. Просто трябва да се изчистиш от лекарствата.
Той въздъхна някак пораженчески.
Мона се наведе напред и го целуна по устата. Мигновена връзка. Всъщност тя дори се стресна малко, а стресна и него. Но не последва нищо. Лекарствата не го позволяваха, сякаш притъпяваха целувката.
Възрастта имаше огромно значение. Да целунеш мъж, който е правил секс хиляди пъти, не е същото като да целунеш момче, което го е правило само два пъти. Да, механизмът бе същият, само трябваше да намери начин да го задейства.
— Чакай, скъпа, чакай — каза той нежно над лявото й рамо, докато се опитваше да я отблъсне.
Изведнъж почти я заболя от мисълта, че е с този мъж и вероятно няма да може да го накара да направи каквото иска от него. И може би никога няма да успее.
— Знам, чичо Майкъл. Но ти трябва да разбереш, че в това семейство има традиции.
— Така ли?
— Чичо Жулиен е спал с моята прапрабаба в тази къща, когато тя е била на тринайсет. Ето защо аз съм толкова умна.
— И хубава — каза той. — Но и аз си имам една семейна традиция. Тя се нарича морал. — Той вдигна вежди и се усмихна, хвана ръката й и я потупа така, сякаш Мона беше малко дете или коте.
Най-добре беше да отстъпи. Той изглеждаше по-замаян, отколкото в началото. Явно не биваше да го насилва. И все пак го желаеше до болка. Наистина, до болка желаеше да бъде с него и с целия свят на възрастните, който той олицетворяваше. Заседнала в детството, Мона внезапно се почувства някак странно объркана. За малко да заплаче.
— Защо не легнеш в предната спалня? — рече той. — Там е чисто и всичко е оправено. Стои си така, откакто Роуан я няма. Искаш ли да спиш там? Стаята е хубава. — Гласът му бе станал по-дрезгав. Очите му бяха затворени. Той погали нежно ръката й.
— Да, добре, става.
— Има и памучни нощници. На Роуан са. Аз й ги подарих. Ще са ти дълги. Но чакай малко, може би леля Вив е още будна. Трябва да й кажа, че си тук.
— Леля Вив е с леля Сесилия — каза Мона, като си позволи още веднъж да стисне ръката му. Тя като че ставаше по-топла. — Те станаха големи приятелки. Мисля, че леля Вив сега е почетна Мейфеър.
— Аарън. Аарън е във втората спалня — рече той, сякаш мислеше на глас.
— Аарън е с леля Беа. Отидоха в апартамента му в „Пончартрейн“, защото е твърде порядъчна, за да го заведе в дома си.
— Наистина ли? Беа и Аарън. Изобщо не съм забелязал.
— Няма как. Обзалагам се, че и Аарън скоро ще стане почетен Мейфеър.
— Е, няма нищо лошо. Беатрис е перфектна. Аарън има нужда точно от такава дама, която може да оцени един истински джентълмен. Не мислиш ли? — Очите му се затвориха отново, сякаш не можеше да ги задържи отворени.
— Чичо Майкъл, няма жена, която да не може да оцени джентълмен — каза Мона.
Той отвори очи.
— Ама ти всичко ли знаеш?
— Не. Ще ми се, но пък кой би искал да знае всичко? Сигурно ще е скучно. Ти как мислиш?
— Не мога да си го представя — каза той и се усмихна отново. — Ти си същински динамит, Мона.
— Почакай да ме видиш с памучна нощница.