— Това не е животоподдържащо — каза доктор Флеминг. — Просто я храним. Иначе на практика я осъждаме да умре от глад.
Майкъл явно бе съгласен с това. Къщата бе пълна с хора. Когато се обади на Мона, той й каза, че е пълно със сестри и лекари. Потвърди, че навсякъде има охрана — по верандите, пред прозорците и долу на улицата. Хората се чудели какво става.
Все пак въоръжените охранители не бяха необичайна гледка в град като Ню Орлиънс в днешни дни. Всички ги наемаха при празненства и събирания, дори когато се провеждаха вечерни забави в училище. В аптеките имаше охранители до касите, точно като в бананова република, както бе казала Джифорд навремето.
Мона бе отговорила на Майкъл:
— О, колко възхитително. Наемници със заредени пистолети.
Макар и груби, тези мерки бяха неизменни и ефективни.
Нападенията над жените Мейфеър спряха. Всички се бяха събрали в няколко къщи. Нямаше групичка, по-малка от шест-седем души и винаги присъстваше по някой мъж.
Отделен екип от детективи от Далас претърсваха цял Хюстън, като увеличаваха района, в чийто център бе офис сградата, и разпитваха всички дали са видели извънредно висок чернокос мъж. Дори му бяха направили фоторобот, базиран на описанието, което Аарън бе получил от Таламаска.
Търсеха и доктор Ларкин. Не можеха да разберат защо е напуснал хотела, без да се обади на никого — докато не откриха бележка на рецепцията, предадена в стаята му: „Среща с Роуан. Ела сам“.
Тази бележка разтревожи всички. Беше сигурно, че не Роуан му се е обадила, защото по това време тя вече беше в болницата в Сейнт Мартинвил.
Самюъл Ларкин бе видян за последно да върви по Сейнт Чарлз авеню към Джаксън Скуеър. Каза го един таксиметров шофьор, явно недоволен, че докторът не бе наел такси. Какво означаваше това? Доктор Ларкин бе изчезнал безследно още щом Джералд бе изскочил на улицата да го търси.
Беатрис Мейфеър се оказа най-голямата досадница и едновременно с това най-голямата утешителка през тези трудни мигове. Тя все държеше да се спазват нормалните процедури и отказваше да приеме мисълта, че се е случило нещо „ужасно“. Искаше да изпратят специалисти и да се направят още изследвания.
Беатрис винаги заемаше такава позиция. Навремето тя ходеше при горката луда Деидре, носеше й бонбони, които тя не можеше да яде, и копринени нощници, които никога нямаше да облече. Пак тя три или четири пъти в годината посещаваше Древната Евелин, дори когато тя не бе проговаряла от шест месеца.
„Е, скъпа, наистина е срамота, че затвориха ресторанта в «Холмс». Помниш ли как ходихме да обядваме там, ти, аз, Мили и Бел?“
Сега тя беше в къщата, щураше се из спалнята, а после отиваше на Амелия стрийт, за да се увери, че всички имат какво да ядат. Добре, че Майкъл харесваше Беатрис. Но нея всички я харесваха. Най-невероятната проява на несломимия й оптимизъм бе това, че явно възнамеряваше да се омъжи за Аарън Лайтнър, а ако някой знаеше, че нещо ужасно се е случило, това без съмнение беше той.
Аарън Лайтнър се беше вгледал продължително в Роуан и после излезе от стаята. Изражението му бе гневно и мрачно. Втренчи се в Мона за миг, а после тръгна бързо по коридора да намери телефон, за да се обади на доктор Ларкин и всъщност тогава стана ясно, че той е напуснал хотела.
Какви ли разговори водеха Беатрис и Аарън? Тя пляскаше с ръце и казваше: „Е, ще трябва да й инжектираме нещо, за да й влеем малко енергия?“. А той стоеше в тъмния коридор и отказваше да отговаря на въпросите на хората, взираше се в Мона и после в нищото, докато останалите просто започнеха да разговарят помежду си и забравяха, че той е там.
Никой не споменаваше за странна миризма в сградата в Хюстън. Но щом оттам пристигна първият пакет, с дрехи и калъфки на възглавници, Мона веднага я усети.
— Да, това е, миризмата на онова същество — каза тя.
Рандъл вдигна вежди и рече:
— Хубаво, само дето не знам какво да правим с тая информация.
Мона го срази, като отвърна простичко:
— Нито пък аз.
След два часа той влезе в кабинета и каза:
— Трябва да си вървиш у дома, при Древната Евелин.
— В онази къща има седемнайсет жени и шестима мъже. Защо според теб трябва да ходя там? Не искам. Не искам да виждам майка си вкочанена, нито пък вещите й. Не искам да ходя! Няма смисъл, нелогично е. Какъв е смисълът дъщерята на мъртвата жена да ходи там. Защо не полегнеш да поспиш?