Топлината от газовия нагревател като че се кълбеше около нея, въздишаше и докосваше челото й с пръсти. Мона взе панделката и я постави на главата си. Видя как щръква на две места над челото й, като дяволски рогца.
— Чичо Жулиен, часът настъпи — прошепна и стисна здраво очи. — Дай ми насока. Къде да търся грамофона? — Тя се заклати напред-назад като Рей Чарлз, опитваше се да улови някой ярък момент от избледняващите сънища.
Дочу слаб далечен звук на фона на тихото жужене на газовия нагревател. Мелодия, която едва се чуваше. Цигулки? Не, музиката бе твърде тиха, за да определи инструментите, освен ако не бяха много, да… бяха… Отвори вратата на банята. Някъде от много далеч се чуваше валсът от „Травиата“. Пееше… сопраното. Тя започна да си тананика, не можа да устои, но така не чуваше добре мелодията! Господи, ами ако грамофонът беше долу в салона!
Мона тръгна боса, с кърпа, наметната като шал на раменете. Излезе в коридора и се наведе над перилата. Да, валсът се чуваше съвсем ясно, по-силно, отколкото в сънищата й. Жената пееше радостно на италиански, а ето че се чу и хорът, който звучеше на записа на старата плоча като чуруликане на ято птици.
Сърцето й внезапно заби учестено. Тя посегна към главата си и докосна панделката, за да се увери, че е закрепена добре. После захвърли кърпата на пода и тръгна към стълбите. В същия момент от вратите на двойния салон бликна мека светлина, която ставаше все по-ярка, докато Мона слизаше по стълбите. Вълненият килим бе груб под босите й ходила и когато тя случайно мерна пръстите на краката си, те й се сториха съвсем бебешки под дългата нощница, която трябваше да повдига също като момиченце от книжка с картинки.
Спря. Погледна надолу и видя, че вече не стои на червения вълнен килим. Стоеше върху ориенталска пътека, много износена и много тънка. Усещаше, че тъканта е друга, или по-скоро усети, че стои върху нещо по-овехтяло. Последва каскадата от рози в персийскосиньо и розово надолу по стъпалата. Стените също се бяха променили. Тапетите бяха прашно златисти, а далече долу, от тавана на салона, висеше непознат полилей, ограден с овален гипсов медальон с орнаменти на листа — изглеждаше доста кичозен, венециански, не можеше да си спомни да го е виждала някога. И по него имаше истински запалени свещи.
Усещаше миризмата на восъка. Сопраното продължаваше арията си в своя неизменен жизнерадостен ритъм. Сърцето й преливаше.
— Чичо Жулиен! — прошепна тя, имаше чувството, че ще избухне в сълзи. О, това беше най-страхотното й видение досега!
Погледна надолу към вестибюла. Шарките в него бяха великолепни. А през едната висока врата на салона, онази, през която преди много години един неин братовчед бе стрелял от същото това стълбище, тя видя, че стаята е променена и сега в нея танцуват малките пламъчета на полилея с газово осветление.
О, но килимът беше същият. Там бяха и столовете на Жулиен, онези със златната дамаска.
Тя забърза надолу, озърна се наляво и надясно, сякаш всеки детайл искаше вниманието й — старите газови аплици с техните надиплени ивици светлина и оловното стъкло около огромната входна врата, което го нямаше преди.
Музиката бе толкова силна, колкото вероятно бе възможно при стар грамофон. И виж само поличките, отрупани с малки керамични фигурки, и месинговият часовник на лавицата на едната камина, гръцките статуетки на другата, лъскавите завеси от мекото старо кадифе, чиито ресни се спускаха чак до лакирания под.
Рамките на вратите бяха боядисани в имитация на мрамор по модата от края на деветнайсети век! Первазите също. Газовите пламъци потрепваха на фона на облепения с тъмни тапети таван и танцуваха в ритъма на валса като малки кехлибари.
Какъв недостатък може да се открие в тази тъкан? Килимът беше същият като онзи, който бе видяла днес. Да, сега разбираше. Той беше на чичо Жулиен, и креслата бяха неговите, красиво наредени като за разговор в средата на помещението.
Тя вдигна ръце и затанцува на пръсти, в кръг, въртеше се, въртеше се, докато тясната нощница не се изду около нея като камбанка. Запя със сопраното, разбираше италиански без усилия, въпреки че бе последният език, който бе научила. Омагьосана от чистия ритъм, тя се залюля силно напред-назад от кръста, като оставяше косата си да се развява по лицето й и я отхвърляше отново назад, за да се пръсне по гърба. Очите й се плъзнаха по пожълтелите тапети на тавана, а после видя неясно големия диван, новия диван на Майкъл, само че сега не беше с бежова дамаска, а с протрито златисто кадифе, като драпериите, които висяха на прозорците — разкошни на потрепващата светлина.