Обадиха се от една от агенциите, но само за да съобщят, че никой, абсолютно никой, не е видял мистериозният мъж да излиза от сградата в Хюстън. Бяха проучени всички смъртни случаи в целия град. Никой от тях не приличаше на смъртните случаи в семейството. Всеки си имаше някакво обяснение, което изключваше намесата на мистериозния мъж.
Мрежата беше огромна; мрежата беше тънко изпредена; мрежата беше силна.
Някъде към пет дойдоха първите доклади от авиокомпаниите. Да, мъж с дълга черна коса, брада и мустаци, взел полета в три часа на Великопостната сряда от Ню Орлиънс за Хюстън. Първа класа. Изключително висок, с приятни обноски и красиви очи.
Дали е взел такси на летището — или лимузина, може би автобус? Летището в Хюстън беше огромно, но пък стотици хора задаваха въпроси и търпеливо разпитваха евентуалните очевидци. „Ако е тръгнал пеша, все някой го е видял?“
„Ами самолетите от Хюстън за насам? Миналата нощ? Вчера?“ Отново проверки.
Накрая Мона си помисли, че трябва да иде в къщата. Трябваше да види братовчедката Роуан Мейфеър. Трябваше да я посети. От тази мисъл гърлото й се сви. За миг не можеше нито да мисли, нито да говори. Но трябваше да иде.
Вече беше тъмно.
Току-що бе дошъл факс, копие от бордова карта, издадена на мистериозния мъж от авиокомпанията, когато се бе връщал в Хюстън. Бе използвал името Самюъл Нютън. Беше платил в брой. Самюъл Нютън. Ако такъв човек съществуваше в Щатите, със сигурност щяха да го открият.
Но пък Лашър можеше да е измислил това име в момента. Бе пил мляко в самолета, няколко чаши. Стюардесата постоянно му носела мляко. Иначе по време на полета не се случило нещо необичайно. Все пак до Хюстън бе само час.
Мона се взираше в екрана на компютъра.
„Нямаме никаква следа за местонахождението му, но всички жени са в безопасност. Ако научим за друг смъртен случай, това ще означава, че е станало преди това.“
После съхрани и затвори файла. Изчака, докато малките светлинки просветнаха. Натисна бутона и ниското бучене на захранването отмря.
Тя стана и взе чантичката си инстинктивно, без да поглежда. В такъв момент ръката й винаги намираше сама къде е паднала чантата й.
Преметна каишката на рамо, краката малко я боляха от високите обувки. Костюмът не беше зле. Блузката бе хубава. Но тези обувки… Нищо. Понякога не е много лесно да си жена.
Спомни си нещо незначително. Леля Джифорд й бе споменавала нещо за обувки с токчета. „Те не ни даваха да носим тънки токчета. С Древната Евелин отидохме в «Мейсън Бланш» и аз исках високи токчета, но тя не се съгласи.“
Пиърс се сепна, сякаш беше почти задрямал, когато я видя да се изправя зад бюрото.
— Отивам на Първа улица — каза Мона.
— Не и сама! Няма да те пусна дори да се качиш сама в асансьора.
— Знам. Навсякъде има охрана, но ще се кача в трамвая. Имам нужда да помисля.
Естествено той тръгна с нея.
Не си беше почивал дори за час от погребението на майка му досега, а със сигурност и преди това. Горкият красив Пиърс, стоеше мрачен и тревожен на ъгъла на „Карондолет“ и „Канал“, сред познатата тълпа, и чакаше трамвая. Вероятно никога не се бе качвал в трамвай през живота си.
— Трябваше да се обадиш на Кланси, преди да тръгнем — каза му Мона. — Тя се обади по-рано. Не ти ли казаха?
Той кимна.
— Кланси е добре. Тя е с Клер и Джен. Джен все плаче. Искат да идеш при тях.
— Но аз не искам. — Джен бе все още малко дете. Не можеше да й обясни нищо, а да я бави беше сложна работа.
Трамваят бе претъпкан с туристи, имаше съвсем малко местни хора. Туристите се разпознаваха по ярките, добре изгладени дрехи, защото времето бе още хладно. Но когато влажното лято настъпеше, те щяха да са също така измачкани и полуголи като всички останали в града. Мона и Пиърс седнаха заедно на дървената седалка, а трамваят затрака надолу по Сейнт Чарлз авеню — малък каньон насред града в манхатънски стил, изпълнен с офис сгради. После зави по „Лий Съркъл“ и пое към горната част на града.
Онова, което се случи на ъгъла на „Джаксън“ и Сейнт Чарлз, бе почти магично — внезапно се появиха дъбовете — огромни, тъмни и надвиснали над булеварда. Неугледните сгради изчезнаха. Започна светът на колонадите и магнолиите. Гардън Дистрикт. Усещаше се някакъв покой, който те обгръща, и оставаш сам със себе си.
Мона слезе от трамвая преди Пиърс и пресече бързо към реката, после мина през „Джаксън“ и продължи нагоре по Сейт Чарлз авеню. Вече не беше толкова студено. Не и тук. Тук царуваше мекота и безветрие. Жътварчетата пееха. Като че беше твърде рано за тях, но Мона им се зарадва, обичаше песните им. Никога не бе смятала, че има определен сезон за жътварчетата. Те като че пееха по различно време през годината. Може би се събуждаха всеки път, когато ставаше достатъчно топло. Когато се качи пак на изкъртения тротоар на Първа улица, тя си помисли, че не би могла да живее на място, където не съществува подобно жужене.