Пиърс вървеше до нея, мълчеше и имаше леко учуден вид, когато тя се извръщаше към него. Изглеждаше, сякаш спи прав.
Когато стигнаха до „Притания“, видяха много хора и паркирани коли пред голямата къща. Видяха и охранителите. Една част бяха облечени във войнишко зелено и бяха от частна агенция, а другите бяха просто полицаи в техните обичайни сини униформи.
Мона не можеше вече да ходи с високите обувки, затова ги свали и продължи по чорапи.
— Ако настъпиш някоя голяма хлебарка, няма да ти е много приятно — отбеляза Пиърс.
— О, със сигурност.
— Това да не е някой нов похват, Мона. Чух да го прилагаш и на Рандъл. Просто безизразно съгласие. Ще настинеш така боса и ще си скъсаш чорапите.
— Пиърс, хлебарките не излизат по това време на годината. Но какъв смисъл има да ти го казвам? Нима ще ме послушаш? Осъзнаваш ли, че нашите майки са мъртви, Пиърс? Нашите майки? И двете. Казах ли ти го вече?
— Не си спомням — каза той. — Трудно е да помниш, че са мъртви. Все още си мисля, че мама щеше да знае какво да се направи в тази ситуация, че ще се появи всяка минута. Знаеш ли, че татко не й беше верен?
— Ти откачи ли?
— Не, има друга жена. Видях го с нея тази сутрин, в кафенето на офиса. Държеше я за ръката. И тя е Мейфеър. Казва се Клеменс. Той я целуна.
— Тя е просто притеснена братовчедка. Работи в сградата. Често я виждам там по обяд.
— Не, тя е любовница на баща ми. Обзалагам се, че мама е знаела. Надявам се да не й е пукало.
— Не мога да повярвам такова нещо за чичо Райън — каза Мона, но в същия миг си даде сметка, че го вярва. Наистина го вярваше. Чичо Райън беше много хубав, преуспял мъж, пък и бе женен от много време за Джифорд.
Най-добре беше да мислят за нещо друго. Джифорд бе в криптата, напълно мъртва и погребана още преди началото на тази касапница. Скърбиха за нея, докато още имаше време за скръб. Виж, за Алисия какво да каже… Мона осъзна, че дори не знае къде е тялото на майка й в момента — в болницата или в моргата. Не искаше да мисли, че е в моргата. Е, тя нямаше да спи вечно. Просто бе припаднала за малко. Отново почувства буца в гърлото си и преглътна с мъка.
Пресякоха Честнът стрийт и минаха през малка групичка охранители и братовчеди — Юлали, Тони и Бетси Мейфеър. Гарви Мейфеър стоеше на верандата с Дани и Джим. Няколко гласа се издигнаха едновременно, за да кажат на охранителите, че Мона и Пиърс могат да влязат.
В коридора също имаше охрана. Както и в двойния салон, и пред вратата на трапезарията — там стоеше тъмна набита фигура с дебели бедра.
Усещаше се съвсем слабо старата миризма. Да, стара и много слаба, както се долавяше от нещата, изпратени от Хюстън. Както се долавяше и от самата Роуан.
Охранители имаше на върха на стълбището и пред вратата на спалнята, и дори вътре — пред високите прозорци към верандата. Медицинска сестра с изгладена найлонова бяла престилка нагласяше системите. Роуан лежеше под балдахина — дребно, незначително безлично лице върху голямата пухкава възглавница. Майкъл седеше до нея и пушеше цигара.
— Тук май няма никакъв кислород — отбеляза Мона.
— Стига, скъпа, тъкмо ме скастриха за това. — Той дръпна жадно за последно и смачка цигарата в стъкления пепелник на нощната масичка. Гласът му бе нисък, красив и мек — някак омаломощен от трагедията.
В отсрещния ъгъл младата Магдален Мейфеър и старата леля Лили стояха като истукани на столове с прави облегалки. Магдален шепнеше молитва и кехлибарените зърна на броеницата й проблясваха, когато ги премяташе с пръсти. Очите на Лили бяха затворени.
Другите стояха в сенките. Лъчът на лампата до леглото падаше директно върху лицето на Роуан Мейфеър, сякаш беше прожектор на камера, а тя изглеждаше по-малка дори от дете. Някак миловидна и ангелска, с пригладена назад коса.
Мона се опита да открие в това лице старото му изражение — отпечатъка на нейната личност, но не можа.