— Пусках й музика — каза Майкъл със същия нисък глас. Погледна към Мона. — Пуснах й виктролата на Жулиен, но сестрата каза, че на Роуан може да не й харесва звука. Защото пращи и е… особен. Би трябвало да й хареса, не мислиш ли?
— Е, вероятно сестрата не го е харесала — отвърна Мона. — Искаш да пусна музика ли? Мога да донеса радиото от библиотеката долу. Вчера го видях, до твоето кресло.
— Не, така е добре. Ще поседнеш ли малко при мен? Радвам се да те видя. Знаеш ли, видях Жулиен.
Пиърс замръзна. В ъгъла един друг Мейфеър, май се казваше Хамилтън, хвърли бърз поглед към Майкъл и бързо извърна очи. Лили веднага се обърна наляво и се втренчи в него. Магдален продължи да премята броеницата си, но изгледа всички присъстващи съвсем бавно и накрая погледът й се спря отново на Майкъл, който продължи:
— Видях го — каза той с дрезгав шепот. — И… той ми каза много неща. Но не ми каза, че ще се случи това. Не ми каза, че тя си идва у дома.
Мона седна на малкото кадифено кресло до него с лице към леглото.
— Жулиен вероятно не е знаел — рече тя тихо, без да обръща внимание на останалите.
— Чичо Жулиен ли имате предвид? — прошепна Пиърс в другия край на стаята. Хамилтън Мейфеър се обърна и се втренчи право в Майкъл, като че той беше най-интересното нещо на света.
— Хамилтън, ти какво правиш тук? — попита Мона.
— Ами сменяме се — каза Магдален тихичко, а Хамилтън рече: — Просто искаме да бъдем тук.
От тях се излъчваше някакво благоприличие, но и отчаяние. Хамилтън беше може би на двайсет и пет. Изглеждаше добре, не беше красив и ярък като Пиърс, но бе много хубав по свой собствен начин. Мона не можеше да си спомни кога за последно е говорила с него. Той се вгледа право в нея, облегна се на полицата на камината и добави:
— Всички братовчеди са тук.
Майкъл я погледна, сякаш не бе чул нищо от думите на останалите.
— Какво искаш да кажеш? — попита той Мона. — Как така Жулиен не е знаел? Трябва да е знаел.
— Не е точно така, Майкъл — възрази тя, като се опитваше да шепне съвсем тихо. — Както казва една стара ирландска поговорка — призракът е посветен само в своите си дела. Пък и това не е бил точно той, знаеш го. Призраците на мъртвите не са самите хора.
— О, не — каза Майкъл тихичко, но много разпалено. — Беше Жулиен. Той беше. Говорихме с часове.
— Не, Майкъл. Това е като плочата. Слагаш иглата на пистата и певицата пее, но я няма в стаята.
— Не, той беше тук — каза тихо Майкъл, макар и без желание да спори. Посегна почти разсеяно напред и хвана ръката на Роуан, която като че оказа лека съпротива — искаше да остане притисната плътно към тялото. Той я стисна нежно, после се наведе и я целуна.
Мона искаше да го целуне, да го докосне, да му каже нещо, за да се извини, да му признае, че съжалява, да му каже да не се тревожи, но не можеше да намери думи. Беше ужасена, че той всъщност не е видял чичо Жулиен, а просто е изгубил разсъдъка си. Помисли си за виктролата, за момента, когато с Древната Евелин седяха на пода в библиотеката до грамофона и тя искаше да го навие, а Евелин каза: „Не можем да пускаме музика, докато сме в траур за Джифорд. Докато я оплакваме, не можем да пускаме радио, нито да свирим на пиано“.
— Какво точно ти каза чичо Жулиен? — попита Пиърс по своя леко объркан и невинен начин. Не се подиграваше. Просто искаше да разбере за какво говори Майкъл.
— Не се притеснявай — отвърна Майкъл. — Ще има време за това. Скоро. Тогава ще разбера какво да сторя.
— Звучиш много уверен в себе си — каза тихо Хамилтън Мейфеър. — Ще ми се и аз да знаех какво ще се случи.
— Забравете за това сега — обади се Мона.
— Сега трябва да пазим тишина — каза сестрата. — Помнете, че доктор Мейфеър може би ви чува. — Тя им кимна енергично и направи знак да замълчат. — Не бива да казвате нищо… разстройващо.
Другата сестра седеше до малка махагонова масичка и пишеше. Белите й чорапи бяха опънати силно по едрите й крака.
— Гладен ли си, Майкъл? — попита Пиърс.
— Не, синко. Благодаря ти.
— Аз съм — обади се Мона. — Ще идем долу да хапнем нещо.
— Но ще се върнеш, нали? — настоя Майкъл. — Боже, Мона, сигурно си много изморена. Много съжалявам за майка ти. Чак после разбрах.
— Не се притеснявай — каза Мона. Искаше да го целуне. Искаше да му каже, че е стояла далеч от него цял ден заради онова, което бяха направили. Тя нямаше да го стори, ако знаеше, че Роуан ще се върне така скоро и по този начин. Мислеше, че…