— Виж, Аарън — каза Столов, — за Юри не може и въпрос да става. Той вече…
— Разбира се, че ще остана — отвърна Юри. — Нали дойдох заради теб.
— Къде си отседнал, Ерих? В „Порчартрейн“ ли?
— В центъра — отвърна Столов. Отново ставаше нетърпелив, гневен. — Аарън, в момента не си от голяма полза за Таламаска.
— Съжалявам, но трябва да призная, че в този момент и Таламаска не е от голяма полза за мен. Вече това е моето семейство. Е, Ерих, радвам се, че се запознахме.
Това си беше направо изгонване. Аарън протегна ръка. Високият рус мъж като че бе на път да си изтърве нервите, но после се успокои и каза:
— Ще се свържа с теб сутринта. Къде ще бъдеш?
— Не зная — отвърна Аарън. — Може би тук… с тези хора. С моите хора. Мисля, че в момента това е най-безопасното място за нас, не мислиш ли?
— Не разбирам как може да се държиш така. Ние имаме нужда от твоето сътрудничество. Искам възможно най-скоро да говоря с Майкъл Къри…
— Не. Това няма да стане. Сигурен съм, че изпълняваш заповедите на Старшите, но няма да безпокоиш това семейство, поне не и с моето позволение и с моята помощ.
— Аарън, ние искаме да помогнем! Затова съм тук.
— Лека нощ, Ерих.
Напълно смаян, русият мъж остана онемял на мястото си, но след миг се обърна рязко и си тръгна. Голямата черна кола го чакаше вече от два часа, докато тази пиеса се играеше и преиграваше отново.
— Той лъже — каза Аарън.
— Той не е от Таламаска — каза Юри, въпреки че това бе по-скоро предположение.
— О, напротив, от Таламаска е. Той е един от нас, но лъже. Трябва да си пазиш гърба.
— Добре. Но как е възможно това, Аарън? Как може да се случи…
— Не зная. Чувал съм за него. В ордена е от три години. Чувал съм за работата му в Италия и Русия. Много е уважаван. Дейвид Талбът го ценеше. Ех, само да не бяхме загубили Дейвид… Столов обаче не е толкова умен, колкото си мисли. Не може да чете мисли така добре. Вероятно щеше да може, ако не се беше набъркал в тази комедия. Но ролята му изисква да впрегне всичките си умения, а той не е особено добър в това.
Черната кола тихо се отдели от тротоара.
— Господи, Юри — прошепна внезапно Аарън. — Радвам се, че си тук.
— Аз също, но нищо не разбирам. Искам да се свържа със Старшите, да говоря директно с някого, да чуя глас.
— Това никога няма да стане, момчето ми — рече Аарън.
— А какво сте правили, преди да има компютри?
— Печатахме всичко на машина. Всички доклади и въпроси се изпращаха в метрополията в Амстердам, а отговорите идваха по пощата. Това отнемаше много време. Но никой никога не е виждал глас или лице, Юри. В дните преди пишещите машини, писар пишеше писмата от Старшите. Никой не знаеше кой е той.
— Аарън, нека ти кажа нещо.
— Знам какво ще ми кажеш — каза спокойно Аарън. — Ти познаваше добре метрополията в Амстердам — всяко нейно кътче. Не можеш да си представиш къде биха могли да се събират Старшите, къде може да са получавали докладите. Никой не знае.
— Аарън, ти си в ордена от десетилетия. Можеш да се обърнеш с молба към Старшите. Със сигурност има начин при тези обстоятелства…
Аарън се усмихна хладно и знаещо.
— Твоите очаквания определено са по-високи от моите, Юри.
Хубавата сивокоса жена идваше към тях. Имаше крехко телосложение, деликатни китки и бе облечена в семпла широка копринена рокля. Глезените й бяха изящни и добре оформени, като на момиче.
— Аарън — каза тя с лек упрек. Вдигна обсипаните си с пръстени ръце, които никак не изглеждаха стари, и го плесна по раменете, а после го целуна нежно по бузата.
— Ела вътре — каза той на Юри. — Хората имат нужда от нас, ще поговорим по-късно. — Лицето му се бе променило драстично. Сега, когато Столов вече го нямаше, изглеждаше доста по-ведър.
Къщата бе изпълнена с вкусни ухания и оглушителна глъчка. Смеховете бяха силни, като изблици, почти истерични, както се случва в подобни ситуации. Чуваше се и плач. Плачеха и жени, и мъже. Един стар човек седеше до масата, скръстил ръце отгоре й, и плачеше, а младо момиче с мека кафява коса го тупаше постоянно по рамото. Лицето й изразяваше единствено страх.
Заведоха Юри на горния етаж, до една стая в дъното — малка, захабена, но доста симпатична — с тясно легло с колони и тъмнозлатиста копринена покривка, която явно помнеше и по-добри дни. Пердетата на прозорците бяха прашни, но той хареса топлината, уюта, дори избледнелите тапети на цветя. Зърна се в огледалото на вратата на гардероба — тъмна коса, тъмна кожа, слаб силует.