— Благодаря ви — обърна се към сивокосата жена, Беатрис, — но не мислите ли, че ще е по-добре да ида в хотел?
— Не — обади се Аарън. — Няма да ходиш никъде. Искам те тук, при мен.
Юри понечи да възрази, защото в къщата трябваше да има място за хората от семейството, но разбра какво точно има предвид Аарън.
— Хайде, нека не се натъжаваме отново — каза жената. — Няма да го понеса. Да идем да хапнем малко и да пийнем вино. Аарън, искам да седнеш и да изпиеш една чаша хубаво вино. Ти също, Юри. Хайде, идвайте.
Слязоха по задното стълбище сред задуха и белите облаци тютюнев дим. Около маса за закуска до яркия огън бяха насядали няколко души, които плачеха и се смееха едновременно, а един от тях просто се взираше навъсено в пламъците. Юри не можеше да види огъня, защото стоеше зад комина, но виждаше отблясъците му, чуваше пращенето и чувстваше топлината.
За миг зърна призрачна женска фигура в малката задна стая — гледаше през прозореца към тъмната нощ. Беше много стара и крехка, облечена в габардинена рокля с дантела, на която имаше красива брошка във форма на човешка ръка с нокти от диаманти. Бялата й коса образуваше нещо като ореол около лицето й, вдигната на старомоден кок и прибрана с фуркети на тила. Друга жена, пак стара, но не колкото нея, държеше ръката й, сякаш възнамеряваше да я защити от нещо.
— Ела, Древна Евелин, ела с нас — каза Беатрис. — Хайде, скъпа Вив. Нека идем до огъня.
Много старата жена, Древната Евелин, промърмори нещо под нос. Посочи прозореца с пръст, който клюмна бързо, сякаш нямаше сили да го държи изпънат.
— Хайде, скъпа, недей така — каза жената, която Беатрис бе нарекла леля Вив. Изглеждаше много мила. — Не мога да те чуя. Древна Евелин, знам, че можеш да говориш, и ти знаеш, че можеш. Цял ден говориш по малко. Хайде, скъпа, говори така, че да те чувам.
Древната старица измърмори нещо отново, но по-ясно. Пак сочеше прозореца. Навън се виждаше само тъмната улица, съседните къщи, светлините и тъмните големи дървета.
Аарън го хвана за ръката.
Млада жена с лъскава черна коса и красиви златни обеци се приближи към тях. Беше облечена с червена вълнена рокля и шикозен колан. Застана близо до огъня, за да си стопли ръцете, а после се приближи още, като привлече вниманието на Аарън, Беатрис и дори на милата Вив. Излъчваше някакъв хладен авторитет.
— Всички са заедно — каза тя многозначително на Аарън. — Всички са добре. Тази улица се охранява, както и по две пресечки нагоре и надолу.
— Известно време ще е спокойно — каза Аарън. — Той действа слепешката, като дете. Но можеше да причини още смърт и още страдание…
— О, скъпи мои, престанете — намеси се Беатрис. — Трябва ли да говорим за това? Поли Мейфеър, сладката ми, върни се в офиса, там имат нужда от теб.
Поли Мейфеър, „Сладката“, не обърна никакво внимание на Беатрис.
— Ние сме готови за него — рече Аарън. — Много сме, а той е един. Със сигурност ще дойде.
— Какво? — Поли Мейфеър изглеждаше объркана. — Как така ще дойде? Защо ще идва? Не би ли трябвало да бяга колкото сили има?
— Ами ако вече е мъртъв? — обади се Беатрис. — Ако, разбира се, приемем, че такъв индивид съществува. Ако е излязъл от онази сграда в Хюстън и просто… ами, нали се сещате… може да е издъхнал на улицата. — Тя потрепери.
— Не бива да се надяваме на това — каза Аарън. — Но ако е станало, щяха да го открият и ние щяхме да знаем.
— О, господи, надявам се — намеси се Поли Мейфеър. — Надявам се тя да го е убила с онзи удар. Надявам се просто да е изпълзял навън и да е умрял.
— А аз не — пак се обади Аарън. — Не искам той да нарани никого. Това не бива да се случва. Той носи нещастия, това е безспорно, но аз искам да го видя. Искам да говоря с него, да чуя какво има да каже. Трябваше да се изправя пред него преди доста време. Бях глупак и заблудих и останалите, но сега няма да пропусна тази възможност. Искам да говоря с него. Да разбера какво мисли, откъде, по дяволите, идва, към какво се стреми.
— Аарън, нека не започваме пак с тези истории за призраци — настоя Беатрис. — Хайде, елате…
— Нима мислиш, че той ще говори с теб? — попита Поли Мейфеър. — Не предполагах такова нещо. Мислех си, че ще го открием и… нали разбираш… ще се погрижим… ще го унищожим. Ще сложим край на нещо, което изобщо не е трябвало да започва. Никой никога няма да разбере. Но не съм мислила, че ще разговаряме с него.