Аарън сви леко рамене, обърна се към Юри и каза:
— Само в едно не съм сигурен. На първа улица ли ще иде, или в „Мейфеър и Мейфеър“. Може да иде и в Метаир, при хората, събрани в къщата на Райън. Може да дойде и тук. Кого ще потърси — за да говори с него, да му се довери, да го примами на своя страна? Ето, това се чудя.
— Но си сигурен, че ще дойде.
— Скъпа, той няма друг избор — каза Аарън. — Та това е неговото семейство, а сега всички са заключени и скрити. Какво друго може да стори? Къде другаде ще иде?
Двайсет и осем
Музиката се лееше от електрически усти високо на белите стени. Хората танцуваха тромаво в средата на залата, въртяха се напред-назад, но в ритъм, който като че ли им харесваше. Музикантите бяха много, с груби инструменти, не така красиви като гайдите или келтските арфи. Сякаш чуваше онази стара музика в тази, като че някак се бяха смесили. Вече не можеше да мисли. Остана само музиката. Видя долчинката. Видя всичките си братя и сестри да танцуват, да пеят. И тогава някой посочи — войниците идваха!
Оркестърът спря. Тишината я погълна. После вратата се отвори и тя скочи. Хората вътре се смееха, някой се взираше в нея — жена с торбеста рокля.
Тя трябваше да иде в Ню Орлиънс. Трябваше да измине много километри. Беше гладна. Искаше мляко. Тук имаше храна, но не и мляко. Щеше да го подуши, ако имаше. Но пък в полето имаше крави. Тя ги бе видяла и знаеше как да получи мляко. Вече трябваше да го е направила. Откога седеше тук и слушаше музиката? Като че от много време, не можеше да си спомни, но това бе просто първият истински ден от нейния живот.
Когато слънцето бе изгряло, тя отвори вратата на малка кухня, взе млякото от хладилника и го изпи. Това бе утрото — прекрасния вкус на студено мляко, топлото жълто слънце, което пръскаше тънки прашни лъчи през фините, като че мъртви дървета и по тревата. Някой от къщата я бе открил. Тя благодари за млякото. Съжаляваше, че го изпи всичкото, но се налагаше.
Всъщност тези неща не бяха важни. Тези хора нямаше да я наранят. Не знаеха какво представлява тя. В старите дни, ако откраднеш мляко, щяха да те подгонят, да те преследват чак навътре в гората, може би дори…
„Но това вече не е важно — бе казал баща й. — Сега е време ние да управляваме.“
Да тръгва вече, към Ню Орлиънс. Да намери Майкъл заради майка си. Да, това искаше майка й от цялото си сърце. Спри в полето, където кравите те чакат. Пий топло мляко от вимето. Пий, пий, пий.
Тя се обърна, но оркестърът отново засвири. Музиката я стопли още с първите три-четири ноти, после нахлу през обувките и през гърлото й. Сякаш я вдишваше с уста. Тя затвори очи, обожаваше музиката. О, светът бе прекрасен. Започна да се върти.
Някой я докосна и тя се обърна — видя мъж, висок почти колкото нея. Сбръчкан и загорял, миришеше на дим, старо същество с тъмносиня риза и панталони, изцапани с мръсотия. Говореше й нещо, но тя чуваше само музиката, ритъма, ритъма. Заклати глава напред-назад. Беше прекрасно.
Той се наведе и каза в ухото й:
— От доста време само гледаш, скъпа. Защо не дойдеш да потанцуваш?
Тя пристъпи назад. Беше така трудно да запази равновесие. Видя го да хваща ръката й, пръстите му бяха груби и сухи. Малките бръчици по дланта му бяха пълни с мръсотия. Той миришеше на магистрала, на коли, прелитащи по нея. Миришеше на цигари.
Позволи му да я издърпа през вратата, към топлата обгръщаща всичко светлина, където хората танцуваха. Сега вибрациите преминаха през нея. Тя можеше да се отпусне съвсем и да се свлече на пода. Там можеше да си лежи вечно и да слуша, да пее с музиката, да вижда долината. Долината беше красива като остров, както винаги.
Можеше и да танцува, танцува, танцува.
Точно това правеха; мъжът започна да танцува с нея, сложи ръка на кръста й и се приближи. Каза й нещо, но тя не го чу. Май беше: „Миришеш хубаво!“.
Тя затвори очи и започна да се върти, облегна се на рамото му, притисната плътно към него, заклати се наляво-надясно. Мъжът се смееше. Тя видя в проблясък лицето му, видя устата му отново да оформя думи. Музиката беше оглушителна. Когато затвори очи, отново бе с другите, танцуваха в кръг, въртяха се около каменния кръг. Кръговете от хора бяха така много, че онези в началото не можеха да видят другите в края. Стотици танцуваха под звуците на гайдите и арфите.