О, но това беше в онези първи дни, преди войниците да дойдат.
В долината, по-късно, всички танцуваха заедно, високи и ниски, бедни и богати, хора и нехора. Бяха се събрали, за да създадат талтош. Много щяха да умрат, но ако талтошът бъдеше създаден… Ако някак си станеха два… тя спря, ръцете й бяха на ушите. Трябваше да върви. Баща й. Идвам, ще намеря Майкъл заради мама. Мамо, не съм забравила. Аз не съм дете. Всички вие сте глупаци, деца! Помогни ми.
Мъжът я дръпна и тя изгуби равновесие, но после осъзна, че той просто се опитва да я накара да танцува още малко. Въртеше я, люлееше я. Тя започна пак, обичаше да танцува, клатеше се напред-назад още по-силно, а косата й се развяваше.
Да, обичаше това. Внезапно видя като в мъгла онези, които всъщност създаваха музиката. Кльощави, дебели, с очила на носовете. Стържеха по инструментите си и пееха с тънки гласове, през носовете си, бързо и глупаво. Свиреха и на малък орган, чието име не знаеше. Думата беше вътре в нея. Както и името на онзи инструмент, в който се духа, като еврейска арфа, но не съвсем същото. И все пак музиката й харесваше, обичаше настойчивия й ритъм, божествената монотонност, трептенето, което предизвикваше в крайниците й. Мелодията като че почукваше по тъпанчетата в ушите й, по сърцето й, смразяваше я и я поглъщаше.
Тези хора танцуваха, също като онези в долината — стари жени, млади жени, момчета, мъже. Дори малки деца. Виж ги само. Но тези хора не могат да създадат талтош. Трябва да стигне при баща си. Да иде при…
— Хайде, сладурано!
Трябваше да тръгва, но не можеше да мисли, докато музиката свири.
Да, остави го да те върти. Танцувай. Тя се засмя от удоволствие. Колко беше хубаво. Сега бе време за танци! Танци. Баща й щеше да разбере.
Двайсет и девет
Беше четири сутринта. Събраха се в двойния салон — Мона, Лорън, Лили и Фийлдинг. Рандъл също беше там. Скоро щеше да дойде и Пейдж Мейфеър от Ню Йорк, самолетът й пристигаше по разписание. Райън бе отишъл да я посрещне на летището.
Седяха тихо и чакаха. Никой не вярваше в това, освен Мона, но трябваше да опитат. Какви щяха да бъдат, ако не опитат?
По-рано леля Беа бе дошла от Амелия стрийт, за да им приготви среднощна закуска. Беше сложила и по две обредни свещи на двете камини. Те вече се бяха стопили наполовина, а в огнищата още играеха пламъци.
На горния етаж сестрите си говореха тихо — бяха си уредили нещо като сестринска стая в спалнята на леля Вив и бяха занесли там кафето си и бележниците. Леля Вив великодушно се бе оттеглила на Амелия стрийт, като не се отделяше от Древната Евелин.
— Просто две стари дами, които се грижат една за друга — каза Беа. — Да ги наречем Туидълди и Туидълдум. Древната Евелин вече не говори, значи тя ще е Туидълдум.
В цялата къща, в другите стаи, дори на третия етаж, спяха братовчеди. Пиърс, Райън, Мандрейк и Шелби също бяха някъде тук. Джен и Кланси бяха в предната спалня на втория етаж. Другите Мейфеър бяха отвън, в къщата за гости зад дъба на Деидре.
Чуха колата да спира пред портата.
Никой не помръдна. Хенри отвори вратата и пусна жената, която никой от тях не бе виждал през живота си. Пейдж Мейфеър, праправнучка на Кортланд и жена му — Аманда Грейди Мейфеър, която го бе напуснала преди години и заминала на север. Пейдж беше съвсем, съвсем дребничка — в лице и по телосложение приличаше на Джифорд и Алисия, но сякаш бе дори още по-крехка, с дълги тънки крака и китки. Същинска Мейфеър, помисли си Мона. Косата на жената бе силно тупирана и тя носеше от онези огромни обици на клипс, които се налага да махаш, преди да говориш по телефона.
Още с влизането й всички, освен Фийлдинг, станаха да я поздравят и да я разцелуват, както беше обичаят в семейството.
— Братовчедке Пейдж, това е братовчедът Рандъл. Братовчедката Мона, братовчедът Фийлдинг.
Пейдж най-после седна на златистия френски стол с гръб към пианото. Малката й черна поличка се опъна нагоре по бедрата и откри, че те са също толкова стройни, като прасците й. Краката й изглеждаха някак болезнено оголени в сравнение с останалата част от нея, която бе опакована във вълнен пуловер и кашмирен шал, който тя започна да развива. В Ню Йорк беше много студено.
Пейдж се вгледа в дългото огледало в дъното на стаята. Разбира се, то отразяваше огледалото зад нея и създаваше илюзия за безкрайна поредица от стаи, всяка със собствен кристален полилей.
— Не си дошла от летището сама, нали? — попита Фийлдинг, като стресна жената със своя младежки и жизнен глас. Мона осъзна, че всъщност не знае кой е по-стар — Фийлдинг или Лили — но той изглеждаше толкова древен с тази жълта, прозрачна кожа и петна по тънките ръце, че човек се чудеше какво още го поддържа жив.