— Не забравяй, спира малко рязко.
— Проклето нещо — измърмори Фийлдинг. — Типично за Стела, да купи толкова мощен асансьор, сякаш ще качва хората на върха на „Америкън Банк“.
— Вече няма „Америкън Банк“ — отбеляза Рандъл.
— Е, знаеш какво имам предвид, не се дразни — рече Фийлдинг. — Исках да кажа само, че това е нелепо. Ами да вземем да идем в Метаир и да опитаме да вдигнем Джифорд от гроба тогава?
Мона помогна на стареца да стане и нагласи бастуна му.
— „Америкън Банк“ беше най-високата сграда в Ню Орлиънс — каза й той.
— Знам — отвърна Мона. Всъщност не знаеше, но само така можеше сложи край на темата.
Всички се бяха събрали в спалнята. Майкъл стоеше с кръстосани ръце в ъгъла и гледаше безстрастното лице на Роуан.
На масичката до леглото откъм вратата горяха свещи. Статуята на Девата също бе там. Вероятно Беа я бе донесла — три свещи и Девата със сведената глава, с бялата кърпа на главата и мънички, протегнати напред гипсови ръце. Джифорд със сигурност щеше да донесе такава, ако беше тук сега.
Всички мълчаха и накрая Мона заговори:
— Мисля, че сестрите трябва да излязат.
— Какво точно смятате да вършите тук? — настоя по-младата, нездрава на вид жена с руса коса, разделена на път под бялата касинка. Приличаше на монахиня — така стерилна и чиста. Озърна се към другата сестра — чернокожа жена, която досега не бе изрекла и дума.
— Ще положим ръце върху нея и ще се опитаме да я излекуваме — каза Пейдж Мейфеър. — Вероятно няма да успеем, но всички имаме такава дарба. Поне ще опитаме.
— Не знам дали е редно да вършите това! — обяви по-младата, но чернокожата й направи знак с глава да не се меси и после махна с ръка, в смисъл да ги остави да правят каквото искат.
— Хайде излизайте, и двете! — каза Майкъл тихо.
Те напуснаха стаята и Мона затвори вратата.
— Колко е странно — отбеляза Лили. — Това е като да произхождаш от семейство на велики музиканти, но да не знаеш нотите и да не можеш да произведеш и един верен тон.
Само Пейдж Мейфеър изглеждаше донякъде уверена, единствената, дошла отдалече, единствената, която не бе израснала в сенките на Първа улица и не бе чувала как хората отговарят на мислите на другите.
Тя сложи малкия си кожен бележник на пода и тръгна към леглото.
— Изгасете светлините, да останат само свещите.
— Глупости — сопна се Фийлдинг.
— Предпочитам нищо да не ме разсейва — каза Пейдж и погледна към Роуан. Огледа я внимателно — от гладкото чело до краката, които надигаха чаршафа.
— Това е безсмислено — каза Фийлдинг, явно му беше трудно да стои мирен.
Мона го побутна да се приближи до леглото.
— Ето, облегни се на матрака, аз ще те подкрепям. Сложи ръка върху нея. Едната е достатъчно.
— Не, и двете, моля — обади се Пейдж.
— Абсолютна идиотщина! — сопна се Фийлдинг.
Останалите заобиколиха леглото. Майкъл отстъпи назад, но Лили му направи знак да се присъедини към тях.
Всички положиха ръце върху Роуан. Фийлдинг се бе навел напред под доста несигурен ъгъл. Дишаше тежко и шумно, като че всеки миг щеше да се закашля.
Мона докосна бледата мека ръка на Роуан. Пръстите й лежаха точно на синините. Какво ли ги бе причинило? Сигурно Лашър я бе стиснал и разтърсил. Стори й се, че вижда следите от пръстите му и сложи своите точно върху тях.
Роуан, оздравей! Не бе изчакала останалите и сега видя, че всички са решили да сторят същото. Общата молитва ставаше все по-силна. Пейдж и Лили се гледаха в очите.
— Оздравей! — прошепна Пейдж.
— Оздравей! — прошепна Мона.
— Оздравей, Роуан! — каза Рандъл с дълбокия си, решителен глас.
Накрая дори Фийлдинг измърмори почти неразбираемо:
— Оздравей, дете, ако силата е в теб. Оздравей. Оздравей. Оздравей.
Когато Мона отвори очи, видя, че Майкъл плаче, държеше ръката на Роуан между дланите си и шепнеше думата, която произнасяха всички. Мона затвори очи и каза отново:
— Хайде, Роуан! Оздравей!
Минутите минаваха, а те стояха все така, някой прошепваше нещо, помръдваше, притискаше ръка към тялото на Роуан. Лили бе положила своята върху челото й. Майкъл се наведе и целуна жена си по главата.