Накрая Пейдж обяви, че са направили всичко възможно.
— Тя приела ли е последно причастие? — попита Фийлдинг.
— Да, в болницата, преди операцията — каза Лорън, — но няма да умре. Държи се. Просто е в дълбока кома. Може да изкара още дни.
Майкъл им обърна гръб и те се изнизаха тихо от стаята.
В дневната Лорън и Лили наляха кафе, а Мона донесе захарницата и сметана. Навън още бе тъмно като в рог, студено и тихо.
Големият часовник би пет часа и Пейдж го погледна някак стреснато.
— Какво мислиш? — попита я Рандъл.
— Няма да умре — отвърна Пейдж. — Но не долавям абсолютно никаква реакция.
— Никаква — обади се Лили.
— Е, поне опитахме — каза Мона. — Това е най-важното.
Тя излезе от двойния салон в коридора и за миг й се стори, че вижда Майкъл на върха на стълбището. Но не — просто сестрата минаваше оттам. Къщата пропукваше и скърцаше както винаги. Мона забърза на пръсти, опитваше се да изкачи стълбите, без да пропеят под краката й.
Лампата до леглото пак светеше. Пламъците на свещите се бяха изгубили сред ярката жълта светлина. Мона избърса очи и хвана ръката на Роуан.
— Оздравей, Роуан! — повтори тя. — Оздравей, Роуан! Оздравей! Ти няма да умреш. Роуан! Оздравей!
Майкъл я прегърна и я целуна по бузата.
— Оздравей, Роуан! — повтори тя и си помисли: „Съжалявам за онова, което сторих с него. Съжалявам“. — Оздравей, моля те! Каква полза има от всичко това… от наследството, от парите, от всичко… ако не можем… ако не можем да лекуваме?
Сигурно бе вече шест и половина, когато взе решението. Ще има медицински център „Мейфеър“. Щеше да стане точно както го бе планирала Роуан.
Беше взела едно вълнено одеяло и седеше под дъба пред къщата за гости. Гледаше как утрото потрепва сред влагата около нея, гледаше свежите зелени листа на банановите дървета, сбръчканите слонски уши, червеникавокафявите лилиуми, зеления мъх по тухлите. Небето беше виолетово, точно като преди залез, нещо, което бе наблюдавала много по-често от зората.
Един охранител спеше на стол с права облегалка до портата на градината. Друг вървеше напред-назад от другата страна, по плочите до басейна.
Къщата сякаш ставаше по-ярка, по-далечна на фона на наситеното виолетово. Кървавочервена зора започна да се разлива далеч вдясно от нея. В Ню Орлиънс никога не си сигурен къде е изток и къде — запад, докато слънцето не се появи и не залезе. Като че птиците го чуха и се развълнуваха, а всички дебели листа наоколо започнаха да потрепват, внезапно съживени.
Мона почувства щастие от този изгрев, но непълно щастие, някак увредено от нетърпение. Гледката я накара да се почувства самотна. Наследница на завещанието. Лорън бе прошепнала: „Това не бива да те изненадва чак толкова. Въпрос на родословие. Нали сама го проследи на компютъра си. Ще ти обясним всичко. Не мога да говоря за това, докато Роуан е още жива“.
Роуан, ще създам медицинския център. Това ще бъде твоето наследство. Ние ще отнесем тайните си заедно с нашата незначителна семейна история, но медицинският център ще остане.
Внезапно почувства замайване, като че й призля. Наистина мразеше да се буди толкова рано. Когато беше малка, майка й все искаше да ходят на църква. Пияна или пък трезва, нямаше значение. Алисия държеше да станат рано и да идат на църква. Отиваха в „Светото име“ с трамвая. Мона винаги се чувстваше зле, болеше я глава, в устата й имаше неприятен вкус. Слава богу, че с това се свърши през последните няколко години, когато Алисия започна да пие от сутринта и винаги седеше с бира в ръка на задните стълби, когато Мона слизаше от стаята си.
Всъщност не беше толкова лошо да се будиш по това време, да видиш как наситеното червено се разлива магически и се превръща в злато. Вълненията от последните дни направиха тези обичайни неща по-значими, по-чисти. Ето, погледни градината. Наследството. Господи, Мона, та това е твоята градина! Или скоро ще бъде!
Нищо чудно, че не можеше да заспи. Беше изморена, най-добре да използва това време за мислене и за планиране. Ще реши къде ще построят центъра, каква ще е структурата му, къде точно да изпишат думата: „Оздравей!“. На камък? Или на витраж?
Пиърс щеше да е най-силният й съюзник; той бе консервативен като Райън, но идеята го беше развълнувала и искаше да работи за нея. Последните два месеца той бе поддържал този план жив. С малко повече натиск, щеше да започне да мисли за това по-практично. Всичко ще се нареди, хората от фирмата малко спъваха смелостта им, мащабните им замисли, мечтите им.