Пиърс бе заспал в едно от многото кресла навън, завит със сакото си. Искал да диша чист въздух. Не можел да понася задуха в къщата. Когато мина покрай него, й заприлича на бебе.
„Да, ще го направя“, помисли си Мона. Това бе нещо повече от детинската мечта да обиколи света, да прокопае тунел до Китай или да основе най-успешния инвестиционен фонд. Наследница на завещанието. Всичко беше възможно, това трябваше да помни.
Не биваше да си спомня за Алисия с бирата в ръка. „Твърде изморена съм, за да направя нещо повече.“ Не мисли за нея във фризера в моргата. Те всъщност не замразяват труповете, нали? Май просто ги държат на студено.
Къде бе виждала всички онези книги за болници? В стаята на Роуан, когато се промъкна да съблазни Майкъл. Да, книгите бяха на лавицата до леглото. Ще ги прочете по-късно, ще изучи целия проект. Трябва да се подготви добре, преди да извади всичко на светло. Ще направи нещо като презентация — с хубави лазерни разпечатки на строителните планове, чертежи и списъци.
Накрая затвори очи. Чувстваше слънцето, не бе нужно да го гледа.
Щеше да направи един малък номер, от който винаги й се доспиваше. Оставаше ума си да се порее свободно за секунда и после го караше да прави нещо, например да декорира фоайетата и офисите в медицински център „Мейфеър“ — ще го направи цветен, с драперии, ще избере картини, които ще разведряват пациентите и ще осигуряват разтуха на преуморените лекари и сестри.
Да, нещо свързано с лечението, като красивите картини на Рембранд на уроците по анатомия. Тя отвори очи със сепване. Не, те не биха искали да гледат точно това, та то е ужасно. Трябва да мисли за нещо друго, за кротките и красиви лица на Пиеро дела Франческа. Топлите очи на жените на Ботичели, успокояваща красота. Неща, които са по-хубави от реалността.
Доспа й се. Опитваше се да си спомни всички хора по онази голяма картина на Медичите от Флоренция, на която Лоренцо поглежда с ъгълчето на окото си. Тя бе на пет, когато Джифорд я заведе за първи път в Европа.
— Майки и бебета? — каза, когато минаха през Палацо Векио. Обичаше да се пързаля по каменните подове. Никога не бе виждала толкова много картини на тази тема. Джифорд й бе прошепнала строго:
— Това е Мадоната с Младенеца.
После се наведе и я целуна.
Да ида да поспя малко.
Да, така ще направя. Не исках да сторя онова с Майкъл, наистина не исках…
Те знаят това и то вече няма значение. То е незначително. Ти си твърде много Мейфеър, първо искаш да направиш нещо бясно, безразсъдно, а после се измъчваш от вина! Нима не знаеш, че при нас винаги е така? Никой няма да говори за това.
Сигурен ли си, че тя няма да ме намрази за това, че наистина е толкова незначително? Не мисля, че на теб ти се струва незначително. Там е номерът, да решиш кое е значимо и кое не.
Това е незначително.
Накрая облегна глава на грубата кора на дъба и заспа.
Трийсет
Къщата му хареса. Стоеше на улицата, на Еспланада авеню — приличаше на римски дворец или на градска къща в Амстердам. Макар че бе от замазани тухли, приличаше на каменна. Беше боядисана в римски цветове — тъмно помпейско червено, опасано с наситена охра.
Къщата на Еспланада авеню явно помнеше и по-добри дни, но все пак Юри я сметна за очарователна. Всички тези стари разкошни сгради сред останалия търговски боклук бяха превъзходни. Той се наслаждаваше на дългата разходка из Френския квартал. Криволичи из уличките и накрая стигна дотук — до тази къща, сякаш бе намерил края на квартала. Огромният булевард, навремето улица на богатите испанци и французи, все още бе изпълнен с имения като това. Разбира се, двама мъже го следяха. Но какво от това?
Усещаше тежкия пистолет в джоба си. Дървена дръжка, дълга цев. Добре.
Беатрис го покани вътре.
— О, скъпи, слава богу. Аарън вече е на нокти. Какво да ти донеса? — Тя се озърна покрай него и видя мъжа под дървото от другата страна на улицата.
— Нищо, госпожо, благодаря — отвърна Юри. — Обичам кафето черно и силно, затова спрях по път да изпия едно, в очарователно малко кафене.
Стояха в огромния централен коридор — високото стълбище се извиваше над тях, разклонявано от площадките си и протегнало тесните си стълби надясно и наляво. Подът бе покрит с мозаечни плочи, а стените бяха в същото наситено теракотено червено.