— Аз правя точно такова кафе — рече Беатрис и пое шлифера му, всъщност направо го съблече от гърба му. Слава богу, че пистолетът беше в сакото му. — Заповядай в салона. Аарън ще бъде толкова облекчен.
— Добре тогава, ще изпия едно кафе — каза Юри. Всъщност салоните бяха два — един отляво и един отдясно — но топлината идваше от единия. Аарън стоеше до камината, облечен с един от износените си вълнени костюми и лула в ръката. Юри отново се впечатли от жизнеността, която виждаше у него и как странно бе преплетена с гнева му, с подозрението. Устата му бе стисната решително, но така той още повече приличаше на обикновен човек.
— Имаме отговор от Старшите — каза без встъпления. — Дойде по факса в хотела.
— Нима Старшите изпращат факсове по хотелите?
— Написан е на латински и е адресиран до нас двамата. Има две копия — едното е за теб.
— О, колко съобразително от тяхна страна.
Дълбоките червени канапета бяха поставени едно срещу друго пред камината и откриваха само средата на тъмносиния китайски килим. Масата беше стъклена, осеяна с хартии. По стените имаше модерни картини, предимно абстрактни, в позлатени рамки. Масите бяха с мраморни плотове, а меките, тапицирани с кадифе кресла бяха леко износени. Имаше и свежи цветя, каквито можеш да видиш в обществените фоайета. Големи разкошни цветове, аранжирани в порцеланови вази пред многобройните огледала и над камината с величествената лъвска глава отгоре. Всичко беше много красиво и уютно. Та значи имало отговор от Старшите. Господи боже.
— Седни, ще ти го преведа.
— Няма нужда да го превеждаш, Аарън. Чета латински — изсмя се Юри. — Понякога дори им пиша на латински, колкото да поддържам форма.
— Разбира се, че знаеш латински — рече Аарън. — Как можах да забравя? Колко глупаво от моя страна. — Той посочи към двете копия от факса на масичката, сложени над пръснатите списания за мебели и архитектура, пълни с имена на дизайнери, известни лица и реклами на красиви предмети, каквито можеха да се видят в същия този салон.
— Не помниш ли Кеймбридж? — попита Юри. — Следобедите, в които ти четях Вергилий? Не помниш ли преводите ми на Марк Аврелий?
— Помня ги. — Аарън притисна пръст към устните си. — Дори ги нося със себе си. Просто вече май оглупявам. Свикнал съм с мисълта, че днешните младежи не знаят латински. А ти колко езици знаеше, когато се срещнахме за първи път?
— Не помня. Хайде да прочетем това.
— Да, но първо ми кажи какво откри.
— Столов е в „Уиндзър Корт“, много луксозно и скъпо място. С него има още двама, може да са и трима. И те са от ордена. Следяха ме, когато тръгнах от Чартрес стрийт насам, а сега отсреща на улицата има друг мъж. И двамата са на една възраст, млади англосаксонци или скандинавци, с тъмни костюми. Не полагат усилия да се скрият. Всъщност мисля, че по-скоро искат да ме сплашат, ако ме разбираш.
Беатрис влезе елегантно в салона и високите й токчета загракаха по великолепния под. Тя сложи табла с малки чашки димящо еспресо и каза:
— Ето, заповядайте, каната е пълна. Сега ще ида да видя Сесилия.
— Има ли новости от семейството? — попита Юри.
— Роуан се справя добре, но няма промяна. Минимална мозъчна дейност. Още диша сама.
— Вегетира — каза тихо Аарън.
— О, защо трябваше да казваш това? — скастри го нежно Беатрис.
— Знаеш защо. Роуан — поне засега — не се подобрява. Не бива да го забравяме.
— А какво става с онзи мистериозен мъж? — попита Юри.
— Ни следа от него — каза Беатрис. — Казват, че не може да е в Хюстън. Нямаш представа колко много хора претърсват града. Е, може и да си е отрязал косата, разбира се, но как ще скрие ръста си. Господ знае къде е сега. Е, ще ви оставя сами. Не искам да мисля за това повече. Дори вечерята готвя вече с въоръжена охрана.
— Той няма да яде толкова много — каза Аарън с усмивка.
— О, я млъквай. — Тя като че понечи да каже още нещо, но просто отиде да го целуне пламенно и се стрелна навън сред вихър от коприна и почукване на токчета.
Юри обичаше кафе. Пиеше го с кани. Ръцете му скоро щяха да затреперят и стомахът щеше да го заболи, но не му пукаше. Когато обичаш кафе, си готов на всякакви жертви.
Взе факса. Знаеше латински толкова добре, че не се налагаше да си го превежда наум. За него този език бе ясен като всеки друг. Започна да чете.