Юри не каза нищо. През целия си живот, още откакто стана на дванайсет, бе живял с идеята, че Старшите са негови братя, нещо като арбитри.
— Точно така — каза Аарън. — А аз не знам кои са те и какви мотиви ги движат. Мисля, че те са убили лекаря в Сан Франциско. Смятам, че са убили и доктор Самюъл Ларкин. Вярвам, че са използвали хора като мен, за да събират информация за някаква окултна цел, която никой от моето поколение не е разбрал. Това е единственото обяснение.
Юри не отговори, но това беше напълно приемлив и пълен израз на неговите собствени съмнения — отново го обзе злокобното чувство, което се бе появило още когато се завърна в метрополията от Донелайт.
— Ако сега се опитам да се добера до главните файлове, ще ми бъде отказано — каза той, сякаш мислеше на глас.
— Вероятно — отвърна Аарън. — Но не всички в ордена са запознати с компютрите като теб. Ако знаеш паролата на някой друг член…
— Зная няколко — каза Юри. — Ще трябва да ида някъде, където има връзка. Все ще открия нещо достъпно — някаква препратка. Ще ми отнеме два дни или малко повече. Мога да потърся латински текстове, които са били сканирани или въведени. Мога да използвам ключови думи. Вероятно ще открия доста неща.
— Те сигурно са предвидили това, но си струва да опиташ. Аз съм твърде стар и не разбирам толкова от тези неща, но в къщата на Амелия стрийт има компютър с модем. На Мона Мейфеър е. Тя позволи да го използваш. Казва, че ще се оправиш. С ДОС е. Нали разбираш от ДОС?
Юри се засмя.
— Боже, произнасяш го като някакво друидско божество. Това означава просто оперативна система на компютъра. Да, разбирам.
— Каза, че ти е оставила някакви инструкции за съдържанието на хард диска, но ти можеш да го разгледаш сам. Нейните файлове са заключени.
— Знам за Мона и нейния компютър — рече тихо Юри. — Няма да пипам файловете й.
— Тя имаше предвид, че можеш да отваряш всичко друго.
— Разбирам.
— Във фирмата има десетки компютри с модеми, но мисля, че този на Мона е най-добрият — връх на технологиите.
Юри кимна.
— Ще се заема с това веднага. — Изпи още една чаша гъсто кафе. Спомняше си за Мона с необичайна топлота. — После можем да поговорим.
— Да, ще поговорим.
Но какво щяха да си кажат? Бяха твърде унили, за да говорят много. Всъщност над Юри се бе спуснал ужасен сумрак, който заплашваше да го погълне напълно, както когато циганите го отделиха от мъртвата му майка. Непознати. Свят, пълен с непознати. Освен Аарън, тези мили хора и Мона, която той вече много харесваше.
Беше я срещнал на Амелия стрийт същия ден, някъде към обяд. Той ядеше американска зърнена закуска с мляко, а тя не спираше да му говори, разпитваше го, дърдореше за това или онова, като междувременно гризеше една ябълка, докато от нея не останаха само семките.
Цялото семейство бе възбудено от новината, че тя ще е наследницата на завещанието. Всички веднага се струпаха около нея, умилкваха й се, само дето не посягаха да й целунат пръстена. Пък и тя нямаше такъв.
Накрая Мона им каза:
— Как можем да се държим така, когато Роуан е още жива?
А Рандъл, огромният старец с многото брадички, отвърна:
— Скъпа, нищо не може да се направи. Жива или не, Роуан вече не е в състояние да роди дете.
Мона изглеждаше зашеметена, само кимна и прошепна:
— Да, разбира се.
— Не искаш ли това наследство? — попита я Юри под нос, защото тя седеше притихнала и се взираше в очите му.
Тя много се смя, но не злобно или грозно, а леко и красиво.
— Райън ще ти обясни всичко, Мона — бе казал един от по-младите мъже. Май беше Джералд. — Можеш да подпишеш всички документи, когато решиш.
Лицето на Мона потъмня.
— Каква беше онази поговорка? — попита тя. — Свети Франциск ли я бе казал? Чичо Жулиен все я е повтарял. Знам от Древната Евелин. Мама я повтаряше. „Внимавай какво си пожелаваш… защото желанието ти може да се сбъдне.“
— Да, звучи в стила на чичо Жулиен, Древната Евелин и свети Франциск — отвърна Джералд.
Тогава Мона си тръгна с леко завъртане и каза провлачено, по американски:
— Ще видя к’во става с компютъра, преди да изляза.
Компютъра.