Когато Юри отиде да вземе куфарчето си, чу тракане на ключове. Предната стая. Не посмя да отиде до края на коридора, до отворената врата.
— Харесвам Мона Мейфеър — каза той на Аарън. — Тя е умница. Аз обичам умниците.
За своя изненада почувства, че бузите му се изчервяват. Май не само я харесваше. Хм. Но тя беше много малка. Не беше ли много малка?
Стана да си тръгва. Да, много хубава къща. Като че чак сега усети аромата, който се носеше от кухнята.
— Не бързай толкова — обади се Аарън.
— Но те ще блокират всичко!
Беатрис тъкмо бе влязла — носеше поизтърканото, но любимо сако от туид на Аарън. Държеше и шлифера на Юри.
— Искаме да останеш за вечеря — каза тя. — Всичко ще е готово до половин час. Подготвили сме нещо специално. Аарън ще е съсипан, ако си идеш. Аз също. Ето, сложи това.
— Е, какво, ще вечеряме ли тук, или ще тръгваме? — попита Юри и взе черния шлифер от ръцете му.
— Отиваме в катедралата — каза Аарън. Облече сакото и оправи дебелите му ревери. Провери дали ленената му кърпичка е в джоба. Колко пъти бе виждал Юри тази процедура. Сега Аарън извади от джобовете и ключове, паспорта си и някакво листче, което разгърна, погледна Беатрис и се усмихна.
— Бъди ни свидетел на сватбата — каза Беатрис. — Магдален и Лили ще ни чакат там.
— О, вие ще се жените!
— Да, скъпи — отвърна Беатрис. — Хайде да тръгваме. Вечерята ще изстине, ако закъснеем много, а е по стара семейна рецепта. Харесваш пикантна храна, надявам се? Омари етюфи.
— Благодаря ти, Юри — каза тихо Аарън.
Беатрис облече своето тъмно сако, което изведнъж направи вталената й рокля много официална.
— За мен е чест — отвърна Юри. Щом бе за това, беше готов да отложи работата на компютъра на Мона, колкото и да му беше трудно.
— Знаеш ли — каза Беатрис, като тръгна пред тях, — срамота е да се отказваме от голяма сватба. Когато всичко това свърши, ще дадем банкет. Аарън, какво мислиш? Когато всички са отново щастливи, ще направим най-разкошното празненство! Просто не мога да чакам. — Тя тръсна глава. После повтори, като че с лека паника в гласа. — Не мога да чакам.
Трийсет и едно
Избираше внимателно кога да иде до банята. Първо се уверяваше, че сестрата ще остане в стаята, после извървяваше четирите крачки дотам, затваряше вратата и си вършеше работата.
Най-големият му страх бе да не би тя да умре, докато той пикае. Да не би тя да умре, докато си мие ръцете. Да не би да умре, докато говори по телефона.
Ръцете му бяха още мокри; не бе посмял да губи време да ги избърше. Седна в креслото и се загледа в стария тапет над камината — ориенталски мотиви — върба и поток. Само този панел над комина бе останал отпреди. Всичко друго в стаята беше ново и обграждаше високото легло с утешаващ уют. Тя лежеше както преди, с лек блясък в неподвижните очи.
Тази вечер, около осем, пак й направиха изследвания — по негово искане. Енцефалограма и електрокардиограма и прочие. Сърцето й не беше по-добре, отколкото когато я бяха открили. Мозъкът й бе почти мъртъв, работеше колкото да поддържа жизнените функции. Мекото й деликатно лице с красивите скули беше съвсем леко поруменяло. Той виждаше ефекта от системите, особено около очите и ръцете й — вече изглеждаха доста по-нормално. Мона каза, че вече не приличала на Роуан. Това била Роуан.
„Моля се да си в някоя красива долина и да не знаеш какво става тук. Моля се мислите ни да не са те докоснали, а само успокояващия допир на ръцете ни.“
Бяха сложили едно голямо кресло с тапицерия на рози в ъгъла — за него, между леглото и банята. Вдясно бе шкафът с чекмеджетата, където бяха цигарите му, запалката и пистолетът, който Мона му даде — един голям тежък магнум 375. Беше на Джифорд. Райън го бе донесъл от къщата в Дестин преди два дни.
— Ето, вземи това. Ако онзи кучи син се появи в тази стая, ще можеш да го гръмнеш — каза му тя.
— Да, така ще направя. — Бе искал точно такова оръжие, „груб инструмент“, както се бе изразил Жулиен. Груб инструмент, с който може да гръмне съществото, което бе причинило това на Роуан.
На моменти му се струваше, че времето, прекарано с Жулиен на тавана, е по-реално от всичко останало. Не се бе опитал да разкаже за това на никого, освен на Мона. Искаше да каже на Аарън, но най-влудяващото бе, че всъщност не можеше да остане дори за миг насаме с него. Аарън беше толкова вбесен заради съмненията си относно Таламаска, че прекарваше цялото си време някъде другаде, все нещо проверяваше, доказваше и прочие. Е, разбира се, освен по време на кратката сватба в сакристията на катедралата, която Майкъл бе принуден да пропусне.