— Мейфеър от центъра се женят в катедралата — беше му обяснила Мона.
Сега тя спеше в предната спалня, на леглото, което той навремето бе делил с Роуан. Сигурно бе доста изтощително за нея да извърши бързия преход от бедна роднина в кралица на замъка.
Но семейството не си губеше времето, побързаха да провъзгласят официално Мона за наследница. За тях това беше въпрос на целесъобразност. Не бяха преживявали такива времена на опасност и смут. През последните шест месеца бяха станали повече „промени“, отколкото за цялото време на семейната история, включително революцията в Сан Доминго през осемнайсети век. Семейството възнамеряваше да уреди въпроса със завещанието, преди някой братовчед да успее да предяви претенции към него, преди да избухне някаква вътрешна борба между армиите от наследници. Мона беше дете, което познаваха и обичаха и което смятаха, че могат да контролират.
Майкъл се бе усмихнал на това твърде откровено обяснение, дошло от устата на Пиърс.
— Значи семейството ще контролира Мона? — попита той младежа.
Бяха в коридора, точно пред вратата на господарската спалня, и той не искаше да говори за това. Не изпускаше Роуан от очи. Гледаше как се издигат и спускат гърдите й — напълно ритмично, може би дори по-ритмично, отколкото ако беше с аспиратор.
— Да — каза Пиърс. — Мона е точният човек. Всички са убедени в това по най-различни причини. Тя сигурно ще има някакви откачени проекти, това е неизбежно, но по принцип е много умна и съвсем с ума си.
Интересни думи — съвсем с ума си. Нима в това семейство имаше много безумци? Вероятно.
— Татко иска да знаеш — продължи Пиърс, — че тази къща остава твоя до смъртта ти. Тя е на Роуан. Ако стане някакво чудо, имам предвид…
— Да, разбирам…
— Тогава всичко се връща на Роуан, а Мона ще бъде нейна наследница. Дори ако Роуан можеше да говори в момента, решението пак щеше да е това. През всички тези години, докато Деидре седеше в своя люлеещ се стол, ние знаехме, че Роуан Мейфеър от Калифорния е нейна наследница, макар че тогава Карлота ръководеше всичко и не можехме да я накараме да ни сътрудничи. Този път обаче ще се погрижим да стане бързо и гладко. Знам, че ти се струва доста странно…
— Не чак толкова — отвърна Майкъл. — Сега искам да се върна в стаята. Не мога да я оставя за дълго.
— Но все пак ще ти се наложи да поспиш.
— Аз спя, синко, спя на стола. Добре съм. Спя по-добре, отколкото когато взимах онези лекарства. Спя и държа ръката й.
И се опитвам да не мисля защо, по дяволите, ме изостави. Защо ме прогони в нощта преди Коледа? Защо не ми повярва? А ти, Аарън, защо не наруши законите на Таламаска и не дойде тук? Не, това не е честно. Нали Аарън ми обясни ситуацията — получил е заповеди да стои настрани. Колко виновен, колко жалък се чувстваше заради това.
„Седях си в Оук Хейвън и само те засипвах с извинения. Позволих ти да се върнеш сам в къщата. Трябваше да разчитам на собствената си съвест. Господи, това е все същата стара дилема.“ Безграничната лоялност на Аарън към Таламаска сега бе поставена под съмнение. Слава богу, че обичаше Беатрис, както и тя него. Какво би станало иначе с човек, отлъчен от ордена? По дяволите, красивият циганин с катраненочерните очи и златната кожа бе още млад.
Майкъл затвори очи.
Знаеше, че сестрата отново наглася системите. Чуваше я, чуваше тихото пиукане на електрониката. Как мразеше тези машини, които бяха навсякъде около него в кардиологичното отделение.
А сега Роуан бе оставена на тяхната милост. Тя, която бе превела толкова много хора през медицинско-техническата долина на сълзите.
Каквото и да се беше случило, тя бе страдала неописуемо, а той бе дал своята клетва. Когато намереха онова същество, щеше да го убие. Никой нямаше да го спре. Ще го убие. Няма да се поколебае нито заради закона, нито заради религията, или пък заради някакъв морал. Той ще го убие. Това поиска от него Жулиен. „Ще имаш още един шанс.“
Веднага щом може да се отдели от леглото й, щом се увери, че е стабилна, ще тръгне да го търси.
Това създание не бе успяло да се чифтоса с дъщерите си… вещиците Мейфеър. Бе избрало онези, които притежават допълнителни хромозоми, но те не можаха да родят децата му. Как точно разпознаваше своите невести — по миризмата вероятно, или по нещо друго, което останалите не можеха да видят? У Джифорд, Алисия, Едит и двете братовчедки от Хюстън бяха открити значителни отклонения от нормалното.