— Влизай — каза Мич, явно устоял на изкушението сам да издърпа Ларк в коридора, където редици малки бели светлинки меко очертаваха тавана и пода.
„Това място направо може да ме побърка“, помисли си Ларк. Очакваш да отвориш вратата и да откриеш човешки същества в стерилни клетки.
Мич го поведе покрай безброй метални врати с малки осветени прозорчета, зад които се дочуваха най-различни електронни шумове.
Ларк знаеше, че не бива да моли да го пуснат в тези светилища. Генетичните изследвания в „Кеплингер“ бяха нещо абсолютно секретно, дори за повечето хора от медицинската общност. Този разговор с Мичъл Фланаган беше уреден от Роуан Мейфеър — или по-скоро от семейство Мейфеър — на космическа цена.
Мичъл въведе Ларк в голям кабинет с огромни прозорци, отворени към многолюдните сгради на Калифорния стрийт и внезапната драматична гледка на Бей Бридж. Съвсем тънко перде, като противокомарна мрежа, бе увесено на дългите хромирани пръти над прозорците и донякъде прикриваше и омекотяваше нощта, но на Ларкин тя му се струваше дори по-близка и ужасяваща. Спомените му за Сан Франциско преди ерата на високите сгради бяха още съвсем живи. Мостът му изглеждаше съвсем не на място, чужд на пропорциите на града.
От едната страна на махагоновото бюро се издигаше стена от монитори. Мичъл зае един стол с висока облегалка срещу Ларк и го покани с жест да седне в по-удобното кресло пред бюрото. Тапицерията му беше в цвят бордо, вероятно копринена, а стилът — леко ориенталски. Или ориенталски, или никакъв.
Под прозорците и гледката на страховитата нощ имаше лавици с папки, всяка с електронна заключалка. Килимът беше в същия наситен цвят като креслото, в което Ларк удобно се настани. И другите кресла бяха такива и сякаш се сливаха с пода и с тъмната ламперия на стените.
На бюрото нямаше нищо. Зад Мичъл и бостанската му коса имаше голяма абстрактна картина, която приличаше най-много на сперматозоид, който препуска като луд към зряла яйцеклетка. Но пък цветовете бяха прекрасни — кобалтово и горящо оранжево, неоновозелено — сякаш картината бе нарисувана от хаитянски художник, поразен от видяната яйцеклетка, оплождана от сперматозоид в някое научно списание и избрал я за модел, без изобщо да се досеща за какво става дума.
Кабинетът тънеше в разкош. Институтът „Кеплингер“ тънеше в разкош. Ларк установи, че немарливият, дори мръсен вид на Мич му въздейства — луд учен, който не прави никакви отстъпки пред корпоративната и научна тирания. Не се беше бръснал поне от два дни.
— Господи, радвам се, че най-после дойде — каза Мич. — Вече бях на път да полудея. Ти ми натресе това преди две седмици без никакво обяснение, освен че Роуан Мейфеър ти го е изпратила… и че трябва да открия всичко, каквото мога.
— Е? — попита Ларк. Понечи да разкопчее шлифера си, но се отказа. Остави куфарчето си на пода. В него имаше касетофон, но той не искаше да го включва. Вероятно щеше да изплаши Мич до смърт.
— И какво очакваш да направя за две седмици? Трябват петнайсет години, за да се разчете човешкият геном, или не си чувал за това?
— Какво искаш да кажеш! Това да не ти е интервю с редактора на научната рубрика на „Ню Йорк Таймс“. Кажи ми с какво си имаме работа?
— И как да ти го обясня? — Мич посочи към компютъра. — Да ти покажа някаква триизмерна цветна анимация?
— Не, обясни ми. Не вярвам на компютри.
— Виж, преди да ти кажа каквото и да било, искам още материал. Искам още кръв, тъкан, всичко, което можеш да ми намериш. Секретарката ми звъня в кабинета ти всеки ден, но ти така и не ми се обади.
— Нищо повече не мога да ти дам. Кажи ми какво разбра от това.
— Какво искаш да кажеш?
— Разполагаш с единствените проби, до които имам достъп. Дадох ти всичко. В Ню Йорк може би има още… но засега нямаме достъп до тях. Работата е там, че не мога да ти дам още кръв, тъкан, амниотична течност или каквото и да е. Имаш всичко, което Роуан ми изпрати.
— Тогава трябва да говоря с Роуан Мейфеър.
— Невъзможно е.
— Защо?
— Би ли изключил тази трепкаща луминесцентна лампа? Направо ме подлудява. Нямаш ли обикновена светлина в този шикозен кабинет.
Мичъл се сепна и се отпусна назад в стола, сякаш го бяха блъснали. Изглеждаше объркан, но след миг каза:
— Да, разбира се.
Докосна някакъв панел под ръба на бюрото и лампата на тавана изгасна внезапно и напълно, а две малки лампи отгоре му светнаха с мека, жълта и приятна светлина. Те като че съживиха наситеното зелено на плота на писалището.