За миг на Майкъл му причерня. Болката в гърдите му беше остра и жестока. Почувства я чак в раменете си, а после тя се спусна по лявата му ръка. Оставиха го, защото той седна до камината, вече неспособен да нарани когото и да било. Лашър все още се опитваше да си поеме дъх и пристъпяше бавно и тромаво из стаята. Слаба фигура с развяващо се расо. Мъжете стояха до Майкъл.
— Майкъл, почакай! — замоли го Аарън. — Та ние сме четирима срещу него.
— Не го наранявай, Майкъл — настоя Столов.
— Вие ще го оставите да се измъкне — прошепна дрезгаво Майкъл, но после вдигна очи и видя, че високият мъж се взира в него, а сините му очи са изпълнени със сълзи, които се стичат по гладките бузи. „Сякаш самият Христос е дошъл при мен“, помисли си Майкъл. Точно такъв го рисуват художниците.
— Няма да бягам — каза Лашър спокойно. — Ще ида, където ме заведат, Майкъл. Хората от Таламаска. Сега имам нужда от тях и те го знаят. Няма да ти позволят да ме нараниш отново. — Обърна се към Роуан на леглото. — Дойдох да видя моята любима. Трябваше да я видя, преди да ме отведат.
Майкъл се опита да стане на крака. Виеше му се свят и болката се върна. Господи, Жулиен, дай ми сила. По дяволите. Пистолетът, пистолетът е до леглото. На масата, големият пистолет! Опита се да каже това на Аарън. Застреляй го. Натисни спусъка и пробий дупка между очите му!
Столов коленичи до него и каза:
— Успокой се, Майкъл, успокой се. Не се опитвай да го нараниш. Няма да му позволим да си тръгне, ние ще го отведем.
— Готов съм — каза Лашър.
— Майкъл — рече Столов, — виж го. Сега е беззащитен. Той е напълно във властта ни. Моля те, успокой се.
Аарън се взираше в създанието като омагьосан.
— Предупредих ви — каза тихо Майкъл.
— Наистина ли искаш да ме убиеш? — попита Лашър, а сълзите не спираха да извират от очите му, като на малко дете. — Нима ме мразиш толкова много? Само защото се опитвам да бъда жив?
— Ти я уби — прошепна Майкъл. — Ти й причини това. Ти уби нашето дете.
— Не искаш ли да знаеш и моята версия по въпроса, татко? — каза създанието.
— Искам да те убия.
— О, стига. Нима може да си толкова безчувствен? Не те ли интересува какво ми се случи, защо съм тук? Нима мислиш, че съм искал да я нараня?
Като се опря на камината и на Аарън, Майкъл най-сетне се изправи. Беше съвсем слаб, почти отмалял. Стоеше, без да мърда, поемаше си бавно дъх, благодарен, че болката бе изчезнала, и се взираше в Лашър.
Колко красиво гладко лице, колко красиви черни мустаци, ниско подрязана брада. Исус от картина на Дюрер. И най-дълбоките и прелестни сини очи, огледала на някаква непроницаема и удивителна душа.
— О, да, Майкъл, ти искаш да знаеш. Искаш да чуеш всичко. Те няма да те оставят да ме убиеш, нали, господа? Дори Аарън няма да ти позволи. Не и преди да ви кажа, каквото имам за казване.
— Лъжи — прошепна Майкъл.
Създанието преглътна с мъка, сякаш беше наранено от това обвинение, после отново изтри очи с дясната си ръка. Направи го съвсем по детски. Стисна устни и си пое дълбоко дъх, сякаш се предаваше на сълзите и риданията.
Зад него Роуан лежеше безжизнено — очите й втренчени в нищото — недостижима както преди.
— Не, Майкъл — каза той. — Не са лъжи. Обещавам ти. Няма да чуеш лъжи.
Отново бяха в трапезарията. Само че този път светлината, която влизаше през прозорците, бе неясната златиста светлина на лампите в двора.
Седяха около масата в сумрака. И двете врати бяха затворени. Лашър седеше начело, огромната му бяла ръка лежеше на дървения плот, а той се взираше в нея като зашеметен.
Вдигна глава и се огледа. Втренчи се в стенописите, като че изваждаше от тях детайл след детайл и после ги оставяше да потънат отново в мрака. Огледа и лицата им. Обърна се към Майкъл, който седеше вдясно от него.
Другият мъж, Клемент Норган, явно още изпитваше болка от удара на Майкъл. Седеше на отсрещната страна на масата със зачервено лице. Опитваше се да успокои дишането си и отпиваше от чаша вода. Очите му сновяха между Майкъл и Лашър. Столов седеше вляво от него.
Аарън беше до Майкъл, държеше го за рамото и стискаше ръката му.
Лашър.
— Да, отново съм в тази къща — каза създанието, гласът му трепереше, но все пак бе дълбок и красив, с перфектно произношение.