— Остави го да говори — каза Аарън. — Ние сме четирима и няма да го пуснем да си тръгне. Роуан е горе, нищо не я заплашва. Остави го да говори.
— Точно така — каза Столов. — Ние сме заедно. Остави го да ни обясни. Ти също заслужаваш обяснение, Майкъл. Никой не оспорва това.
— Коварен, както винаги — каза Майкъл. — Отпратил си сестрите и охранителите. Много хитро. Те са ти повярвали, отче Ашлар, или използва друго име?
Лашър се усмихна горчиво.
— Отче Ашлар — прошепна той и облиза устни с розовия си език, а после затвори уста. За миг Майкъл като че видя Роуан в чертите му, видя приликата, която бе забелязал още на Коледа. Фините скули, челото, дори нежната линия на издължените очи. Но дълбочината на цвета и сиянието в погледа бяха от неговите очи — очите на Майкъл.
— Тя не знае, че е сама — каза Лашър сериозно. Изговаряше думите бавно, очите му сновяха из мрачната стая. — Защо са й вече сестри? Тя не разбира кой стои до нея, кой плаче за нея, кой я обича, кой рони сълзи. Тя е загубила детето, което носеше. А други няма да има. Всичко, което ще се случи вече, ще се случи без нея. Нейната песен е изпята.
Майкъл се надигна, но Аарън го хвана. Другите двама се втренчиха в него. Лашър обаче остана невъзмутим.
— А ти искаш да ни разкажеш историята си — каза Столов боязливо, сякаш говореше с монарх или привидение. — Готови сме да я чуем.
— Да, ще ви я разкажа — каза Лашър с лека, почти смела усмивка. — Ще ви разкажа каквото знам сега, когато съм в плът и кръв. Ще ви разкажа всичко. А после вие ме съдете.
Майкъл изсумтя и стресна останалите. Стресна и Лашър, в когото неотклонно се взираше.
— Е, добре, mon fils — произнесе той внимателно на френски. — Помни какво ми обеща. Никакви лъжи.
Вгледаха се един в друг, а после съществото отново доби печално изражение и потрепна леко, като че бе ударено.
— Майкъл, не мога да кажа какъв съм бил през вековете мрак. Не мога да говоря за отчаяно, невъплътено същество — без история или спомени — което търси разум и не иска да страда, да тъгува и да желае.
Майкъл присви очи, но не каза нищо.
— Историята, която искам да ви разкажа, е моята истинска история — кой бях, преди смъртта да ме раздели от плътта, за която после не спрях да копнея. — Той събра ръце и ги кръстоса пред гърдите си.
— От началото — каза Майкъл саркастично.
— От началото — повтори Лашър, но без никаква ирония. Продължи бавно, думите му звучаха искрено и умоляващо: — В началото, много преди Сузан да изрече своята молитва в кръга; в началото, когато живях истински, както живея сега.
Тишина.
— Довери ни се — каза Столов едва чуто.
Лашър не откъсваше поглед от Майкъл.
— Ти не осъзнаваш колко нетърпелив съм да ти кажа истината. Предизвиквам те, да видим ще можеш ли да ме изслушаш и да не ми простиш.
Трийсет и четири
Историята на Лашър
Нека започна от първите моменти, както си ги спомням — без значение какво са ми казали другите после, в този или онзи живот, без значение какво съм видял в сънищата си.
Помня, че лежах в леглото до майка си. То беше дълбоко като сандък, резбовано, със закръглени колони и завеси от тъмножълто кадифе. Стените бяха с цвета на тавана — много потискащи. Майка ми плачеше. Беше ужасена, слаба, тъмноока и цялата трепереше. Аз сучех от нея и тя беше във властта ми, аз бях по-висок от нея, по-силен, държах я, докато пиех мляко от гърдите й.
Знаех коя е тя, че съм бил в нея, и знаех, че животът й е в опасност. Когато ме видеха, тя без съмнение щеше да бъде обявена за вещица и щяха да я убият. Тя беше кралица. Кралиците не биваше да раждат чудовища. Кралят още не ме беше видял, защото жените не го пускаха в стаята. Те също бяха изплашени от мен.
Исках майка ми да ме обича. Исках млякото й. Мъжете от замъка удряха по вратите, заплашваха да ги разбият, ако не им кажат веднага какво става.
Майка ми плачеше непрестанно и не искаше да ме докосне. Говореше на английски, каза, че Господ я наказва за онова, което е сторила. Господ наказва нея и краля и сега всичките й мечти се провалили; аз съм бил отмъщението на небесата — моята уродливост, ръстът ми, всичко говореше, че съм чудовище, че не съм човешко същество.
Но какво знаех аз тогава? Знаех, че отново съм в плът, че съм се върнал, че съм успял някак да сложа край на безкрайното пътуване, че съм открил пристан. Бях щастлив.