Само това знаех — както и че трябва да контролирам положението.
Успокоих жените, защото вече можех да говоря. Казах, че съм пил достатъчно мляко и мога вече да си ида, че мога да си намирам сам мляко и сирене и няма да поставям майка си в опасност. Казах, че заради нея трябва да напусна замъка, без никой да ме види.
Разбира се, те бяха шокирани, че мога да говоря, че мога да мисля, че не съм просто едно гигантско новородено. Майка ми се надигна и се втренчи в мен през сълзи. Вдигна лявата си ръка и тогава видях знака на вещицата — тя имаше шести пръст. Знаех, че съм се върнал чрез нея, защото тя беше могъща вещица, и все пак беше невинна като всички майки. Знаех и че трябва да напусна това място и да потърся долината.
Образът й в ума ми беше най-общ, но цветен и контрастен. Нещо като аналог на ехото. Не спирах да се питам: „Каква долина?“. В този замък имаше толкова много опасности, но в ума ми изникваше кръг от камъни, в него — хора, отвъд него — пак хора, а отвъд тях — още хора, и още и още, всички се въртят в кръг — кръгове в кръгове — и пееха нещо.
Но образът бе мимолетен.
Казах на майка си, че идвам от долината и трябва да се върна в нея, а тя вдигна ръце и прошепна името на баща ми — Дъглас от Донелайт. Каза на жените да го намерят и някак да го доведат веднага при нея. Каза още нещо, което не можах да разбера — нещо за съюз между вещици, че Дъглас бил ужасната й грешка, че в желанието си да дари краля с наследник направила най-голямата си грешка.
Тя падна назад почти в безсъзнание.
Прошепнаха да повикат Дъглас през малкото прозорче на вратата към един таен коридор. Акушерката започна да успокоява другите жени и каза на мъжете пред вратата на стаята ужасната новина: детето на кралицата било мъртвородено.
Мъртвородено! Започнах да се смея тихичко, но това ми донесе голямо облекчение. Смехът беше прекрасен, като дишането и като вкуса на мляко, но жените веднага се разтревожиха. Но аз трябваше да съм роден сред любов и радост, знаех това. Всичко се беше объркало.
Гласовете пред вратата обявиха, че кралят иска да види сина си.
— Моля ви, дайте ми дрехи — казах. — Бързо. Не мога да остана гол и незащитен на това място.
Те се зарадваха да изпълнят заръката ми и поръчаха да ми донесат дрехи през същото прозорче на вратата на тайния коридор.
Не знаех как точно да ги облека. Дрехите ми бяха непознати. Всъщност колкото повече гледах тези придворни дами, акушерката и майка си, толкова повече осъзнавах, че всичко се е променило.
Не питайте „в сравнение с какво“, не знам. Бързо ме облякоха в хубаво зелено кадифе, дрехите явно бяха на най-високия и вероятно най-слабия придворен на краля. Ръкавите бяха бухнати и имаха бродерия. Наметалото без ръкави бе обшито с кожа. Имаше и колан за кръста, туника, а отдолу — гамаши, които не ми ставаха, защото краката ми бяха твърде дълги. Трябваше да ги завържа, но туниката ги закри.
Щом се видях в огледалото, си помислих, че съм красив. Косата ми още не стигаше до раменете, но щеше скоро да порасне. Беше кафява. Очите ми също бяха кафяви, като на майка ми. Сложих си украсената с кожа шапка, която ми дадоха.
Акушерката падна на колене и извика:
— Това е принцът. Това е наследникът, когото кралят чака.
Другите жени поклатиха глави с ужас и се опитаха да я успокоят, казваха й, че подобно нещо е невъзможно. А моята майка извърна глава към възглавницата и заплака за своята майка, за сестра си, за онези, които я обичаха, убедена, че никой няма да я подкрепи. Ако не било престъпление в очите на Бог, щяла да отнеме сама живота си.
А аз се чудех как да избягам. Страхувах се за майка си. Мразех я, че не ме обича, че ме мисли за чудовище. Аз знаех какво съм. Знаех, че има място за мен, че имам предопределение. Знаех и че поведението й е твърде жестоко, но не можех да изразя това с думи. Исках само да я защитя.
Стояхме в озарената от свещи стая, аз и онези жени, под тъмния дървен таван. Акушерката се успокои и се отрече от благоговението си. Чудовището трябваше да бъде прогонено и унищожено.
Унищожено? Пак старата песен. Не и този път, реших аз. Не смятах да се дам така лесно. Не. Всеки път трябва да се учим на нещо, казах си. Сега вече няма да ме победят.
Накрая до тайната врата дойде баща ми, Дъглас от Донелайт — едър рошав мъж с по-груби дрехи от моите, но все пак бяха благороднически, украсени с кожа.
Той се бе отзовал веднага на тайния зов на кралицата. Когато го пуснаха в стаята, застина объркан, но у него не видях чистия ужас, който виждах в жените. Видях нещо друго, нещо почти благоговейно.